— Ингилейф се премести в Рейкявик. Последните години започна да говори пак с мама. Беше плътно до нея, преди да умре.
— А ти?
Бирна премигна.
— Аз се омъжих за Матиас и оттогава си живея живота.
Магнъс не обърна внимание на сарказма в гласа ѝ.
— А Петур?
— Той не беше тук. Върна се в Рейкявик две години след това. От време на време се виждаме. Но когато съм с него, все имам чувството, че ме съжалява. Не знам защо.
„Боже, какво семейство!“, помисли си Магнъс. Не че неговото беше цвете за мирисане. Сети се как се разтрепери гласът на Ингилейф, когато му разказваше за духа на девойката, обвинена в кръвосмешение в резиденцията Хьофди. Нищо чудно, че Ингилейф я съжаляваше — тя си мислеше за Бирна.
— Последен въпрос. Къде беше миналия четвъртък вечерта? На първия ден от лятото.
Бирна се изсмя отново.
— Ама ти сериозно ли!? Не ми казвай, че ме подозираш в убийството на бедния човечец!
— Просто отговори на въпроса.
Бирна се поколеба.
— Налага ли се?
Магнъс знаеше какво ще последва. Вече започваше да свиква със сексуалния живот на исландците.
— Налага се, да. И ще трябва да проверим алибито ти. Но ще го направим дискретно, обещавам. И това няма да излезе наяве в някое дело, освен ако не е пряко свързано със случая.
Бирна въздъхна.
— Матиас беше в Ню Йорк, сигурно в леглото на някоя стюардеса.
— А ти?
— Аз бях с един приятел на име Дагур Томассон. Той също е женен. Прекарахме нощта в един хотел в Копавогур. Там са много дискретни и не ти искат лични данни на рецепцията.
— Кой е хотелът?
— „Мерлин“.
— А адресът на Дагур?
— Мога да ти дам телефона му — каза Бирна. — Връзката ни не е сериозна — погледна Магнъс право в очите, а ъгълчетата на устните ѝ мръднаха леко нагоре. — Не обичам да се ограничавам само с един мъж.
— Според мен ти е навита — каза Арни пет минути по-късно, докато караше Магнъс към участъка.
— Млъкни! — изръмжа Магнъс. — И се обади в хотела. Нещо ми подсказва, че точно нейното алиби е желязно.
Глава 20
Балдур внимателно изслуша хипотезата на Магнъс, че Агнар се е опитвал да продаде пръстена от Сагата за Гаукур на съвременния Исилдур и Стив Джъб.
— И какво предлагаш да направим!? — каза Балдур, след края на доклада. — Да преровим къщата на Агнар за някакъв пръстен, който е изчезнал преди хиляда години? Не си ли даваш сметка колко абсурдно звучи това!? — Изражението по лицето на Балдур граничеше с презрение. — Ти си тук, за да ни предадеш опита на ченге от големия град. Но вместо това, сега ми дуднеш за елфи и пръстени като някаква исландска бабичка! Остана само да кажеш и че елфите са убили Агнар!
Настроението на Магнъс се влоши още повече. Знаеше, че Балдур само го чака да се издъни и положи усилия да овладее гнева си.
— Аз, разбира се, не вярвам, че пръстенът е на хиляда години — каза Магнъс. — Виж сега… Знаем, че Стив Джъб е убил Агнар. Но понеже той не ни казва защо го е направил, трябва сами да разберем. Знаем също и че Агнар се е опитвал да продаде сагата — нея сме я виждали, тя съществува.
Балдур поклати глава.
— Видяхме само едни сто и двайсет страници, напечатани на компютър преди няколко седмици.
Магнъс се облегна в стола си.
— Добре. Може би сагата е фалшификат. Може би има някакъв пръстен, който също е фалшив. Това, ако не друго, е добър мотив за Джъб да убие Агнар. Все пак трябва да го намерим.
— Работата е там, че аз не съм сигурен, че Джъб е убиецът.
Магнъс изсумтя.
— Току-що го разпитах отново. Не ми каза нищо за сагата или пръстена, но отрече да е убивал Агнар.
— И ти му повярва?
— Всъщност, да. Имам чувството, че казва истината.
— Чувство!?
Балдур извади един лист от купчината на бюрото си.
— Ето ти заключението на лаборантите.
Магнъс го прегледа. Беше от изследванията на калта по големите обувки на Стив Джъб.
— Тук пише, че не са открити следи от калта по пътечката към езерото, нито от калта по брега.
Магнъс препрочете доклада. Мозъкът му заработи трескаво.
— Може би Джъб е почистил обувките си и то добре.
— По подметките му имаше кал, но от предната страна на вилата. Значи през онази вечер е бил отпред, но не и в задния двор. И не си е изчистил обувките.
— Може да е обул ботуши, които после да е изхвърлил.
— Щяхме да намерим следи около къщата — каза Балдур. — Пък и не е много вероятно, не мислиш ли?
Магнъс заби поглед в листа. Вече не четеше думите, а се чудеше как Джъб е успял да завлече тялото до езерото, без да си оцапа обувките с кал. Не можеше да повярва, че визитата на Джъб до лятната къща през онази вечер е просто съвпадение.