Когато се върна на бюрото си, Магнъс се обади на Арни. Младият детектив беше на летище Кенеди и чакаше да се прекачи на самолет за Сан Франсиско. Макар в Ню Йорк да беше ранна сутрин, Арни звучеше бодро. Беше много развълнуван. Магнъс успя да го успокои достатъчно, че да му предложи тактика за разпита на Исилдур: да го заплаши със съучастничество в убийство, ако Исилдур не му каже какво точно прави Стив Джъб в Рейкявик.
Арни сякаш разбра, но Магнъс много се съмняваше, че той е способен да изкопчи каквото и да било от Исилдур.
— Между другото, — каза Магнъс, — провери ли алибитата на Бирна и Петур вчера?
— Валидни са — отговори Арни. — Говорих с любовника на Бирна и с хотела в Копавогур. Срещнах се и с управителите на трите клуба на Петур. По време на убийството е бил на работа.
Магнъс не се изненада. Но той знаеше колко е важно в едно разследване всичко да се проверява по два пъти.
— Ами, успех тогава — каза Магнъс.
— Искаш ли да ти донеса нещо?
— Да, Арни. Пълно признание от Лорънс Фелдман.
Магнъс се обърна към компютъра си и влезе в интернет. Беше убеден, че Балдур греши, като подценява ролята на Исилдур в този случай. Щеше да продължи да търси пръстена, или някакъв пръстен, и да се надява, че Арни ще се върне с някаква полезна информация. Провери пощата си.
Имаше имейл от Колби.
Магнъс,
Снощи едно от уродливите ти приятелчета нахлу в дома ми и ме нападна. Натика пистолета си в устата ми и ме пита къде си. Казах му, че си в Швеция и той си тръгна.
Уплаши ме до смърт!
Аз изчезвам. Няма да ме намерят. Ти също. Никой не знае къде съм, нито нашите, нито приятелите, нито колегите, нито ченгетата, а пък на теб със сигурност няма да ти кажа.
Магнъс, ти провали живота ми и ме постави в смъртна опасност.
Върви по дяволите, където и да си! И НИКОГА не ми се обаждай повече!
К.
Към това писмо бе прикачено друго, по-кратко.
Здравей, Магнъс,
Съжалявам, че не ти препратих това писмо по-рано, но вчера не бях в кабинета си.
Агент Хендрикс
Магнъс заби празен поглед в монитора. Обливаха го всякакви емоции. Задушаваха го.
Изпитваше гняв към отрепката, която бе нападнала Колби. Към Уилямс, който не я беше защитил. Към самата Колби, задето не разбираше, че Магнъс не е виновен.
Гняв към себе си, защото позволи да се стигне дотук.
Вина, защото, в крайна сметка, точно Магнъс беше виновен за всичко.
Безпомощност — беше заточен в Рейкявик, на хиляди километри от щатите.
Пак вина, защото през последното денонощие почти не се бе сещал за Колби, почти я бе забравил, а я грозеше смъртна опасност.
Удари силно с юмрук по бюрото си. В стаята имаше само двама детективи и те се обърнаха да видят какво става.
Поне Колби не беше издала къде наистина е Магнъс. Макар че в този момент изобщо не му пукаше. В този момент той искаше да хване първия самолет до Бостън, да отиде лично при Педро Сото и да му пръсне мозъка. Защо да се крие в Исландия? Той не беше страхливец!
Натрака един гневен имейл до старши лейтенант Уилямс и го изпрати през агент Хендрикс. Разказа какво се е случило и го попита къде по дяволите е била охраната, която Уилямс е обещал за Колби.
Ако бостънската полиция не можеше да опази Колби, Магнъс щеше да се заеме лично с това. И без това в Исландия не му гласуваха особено доверие.
Ингилейф чакаше в кафе „Мока“ и пийваше капучино. Обичаше това заведение — едно от най-старите в Рейкявик, на ъгъла на Сколавьордустигур и Лаугавегур. Беше малко и уютно, с дървена ламперия и се славеше с клиентелата си: артисти, поети и романисти. Стените бяха окичени с произведения на местни художници, които се сменяха веднъж месечно. Една от приятелките ѝ в галерията бе изложила картините си там през март.
На масата имаше вестник, но Ингилейф не го зачете. Следобедът ѝ бе много успешен: продаде шест вази на стойност стотици хиляди крони. Проведе обаче и неприятен разговор с един от партньорите си за забавените плащания от Нордидеа.
Не го беше излъгала. Не му каза и истината.
Цялата история със сагата и смъртта на Агнар я бе накарала да се замисли за баща си. Ясно си спомняше последната сутрин, когато го видя. На излизане от къщата с раница на рамо, баща ѝ се бе спрял и я бе целунал за сбогом. Помнеше с какво беше облечен: синият анорак и новите, олекотени туристически обувки. Помнеше и миризмата му — на ментовите бонбони, които непрестанно смучеше. Помнеше и колко му бе ядосана, когато ѝ забрани да отиде на гости с преспиване у една приятелка предишната вечер. През онази трагична сутрин, тя още не му бе простила.