— Защо питаш?
— От любопитство. Всички вестници писаха за това.
— Не е нещо за шоуто, нали?
— Боже, не! — Томас усети, че не е много убедителен. — Честна дума! Виж, извинявай, че те разпитвам така. Станало ми е навик.
— Сигурно — каза Ингилейф. Томас винаги бе предразполагал хората да му се доверяват. Изглеждаше безобиден и заинтересован. Но нещо подсказа на Ингилейф, че трябва да внимава. — Просто решихме да се видим, ей така.
Томас се усмихна.
— Аз трябва да бягам. В събота ще правя купон. Ела!
— Див купон, като едно време ли? — попита Ингилейф.
— Още по-див. Ето, ще ти дам адреса. Живея там от няколко месеца — Томас извади визитна картичка с логото на националната телевизия и написа върху нея адреса си.
Когато Томас си тръгна от кафето, съпроводен от любопитните погледи на клиентите, Ингилейф си зададе един-единствен въпрос: Каква беше целта на тази среща?
Вигдис пое чашата кафе и отпи от нея. Това ѝ беше петото за деня. Разпитите в Исландия винаги бяха съпроводени от много кафе.
Жената срещу нея нямаше четирийсет години и беше облечена в сини дънки и пуловер. Лицето ѝ бе интелигентно, а усмивката ѝ — искрена. Седяха в хубава къща във Вестурбаер — един от скъпите квартали на Рейкявик, близо до центъра на града. Семейният Рейндж Роувър закриваше гледката към тихата уличка отпред.
— Съжалявам, че пак ти отнемам от времето, Хелена — каза Вигдис. — Знам, че колегите ми вече са ти задали един куп въпроси. Но искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш от деня на убийството и от дните преди него. Всяка подробност може да се окаже важна.
Именно Хелена и семейството ѝ бяха отседнали в другата вила на брега на езерото Тингвелир и нейните деца бяха открили трупа на Агнар. След разговора с нея, Вигдис смяташе да посети и мъжа ѝ в офиса на застрахователната му компания.
— Разбира се. Но не знам дали ще мога да се сетя за нещо друго.
Хелена се смръщи в края на това изречение. Вигдис забеляза това.
— Какво?
— Ами… нищо. Не е важно.
Вигдис се усмихна.
— Не се притеснявай — каза мило тя. После показа на Хелена страниците в тефтера си, изписани с ясен почерк. — Всичко това са неважни неща. Но някое от тях ще се окаже от огромно значение.
— Според мъжа ми, не бива да ти казвам.
— Защо? — попита Вигдис.
Хелена се усмихна.
— Е, добре де, ти ще си прецениш. Петгодишната ни дъщеричка, Сара-Рос, ни разказа това вчера на закуска. Мъжът ми е убеден, че е сънувала.
— И какво ви разказа?
— Видяла двама мъже да си играят във водата през нощта.
— В езерото Тингвелир?
— Да.
— Звучи интересно.
— Работата е там, че Сара-Рос обича да си измисля разни истории. Понякога го прави, за да ѝ обърнем внимание, а други пъти — просто за удоволствие.
— Разбирам. Мисля, че трябва да поговоря с нея. С твое разрешение, разбира се.
— Добре. Но имай едно наум, че това може да е пълна измислица. Ще трябва да изчакаш да се върне от детската градина.
— Не — каза Вигдис. — Мисля, че е най-добре да говоря с нея още сега.
Детската градина на Сара-Рос беше само на двеста метра от къщата. Директорката с нежелание отстъпи кабинета си на Вигдис и Хелена отиде да доведе момичето.
Тя беше типично петгодишно исландче със светлосини очи, розови бузки и къдрава, руса до бяло коса.
Личицето ѝ грейна, когато видя майка си. Сара-Рос се сгуши до нея на дивана в кабинета на директорката.
— Здравей — каза Вигдис. — Аз се казвам Вигдис и съм от полицията.
— Не приличаш на полицайка — отвърна Сара-Рос.
— Да, защото съм детектив и не нося униформа.
— Ти от Африка ли си?
— Сара-Рос! — намеси се майка ѝ.
Вигдис се усмихна.
— Не. Аз съм от Кефлавик.
Момиченцето се разсмя.
— Че това не е в Африка! Това е при летището, когато отиваме на ваканция!
— Точно така — каза Вигдис. — Виж сега, мама ми каза, че си видяла нещо миналата седмица на вилата при езерото. Можеш ли да ми разкажеш?
— Тати вика, че съм го измислила и не ми вярва.
— Аз ти вярвам.
— Е как ми вярваш, като още не съм ти разказала?
Вигдис се усмихна.
— Добре тогава. Ти ми разкажи, а после аз ще ти кажа дали ти вярвам, или не. Става ли?
Момиченцето погледна към майка си. Тя кимна.
— Събудих се през нощта, да отида до тоалетната. Върнах се в стаята и погледнах през прозореца и видях двама чичковци да си играят във водата точно при къщата на професора. Пляскаха и се пръскаха. После единият чичко се умори и заспа.
— И двамата ли пляскаха във водата?
— Ами… — момиченцето се замисли, — не. Единият чичко пляскаше, а другият беше по-мързелив.