— А той във водата ли заспа, или на брега?
— Във водата.
— Добре. Какво направи другият чичко?
— Излезе от езерото и се качи в колата и си тръгна.
— Ти видя ли го как изглежда?
— Не, разбира се! Нали беше тъмно! Но май беше облечен с дрехи, а не с бански.
— Ами колата? Какъв цвят беше колата?
Сара-Рос се изкиска.
— Ама тъмно беше! През нощта! В тъмното не се виждат цветове!
— Не ме послъгваш нещо, нали?
— Не! Сигурна съм! И знам, защото на другата сутрин, като отидохме с Йон да си играем, пак видях заспалия чичко. Само дето беше умрял — момиченцето млъкна.
— Каза ли на някого за това? — попита Вигдис.
— Не.
— Защо?
— Никой не ме е питал — погледна право към Вигдис със светлосините си очи. — Ето, разказах ти. Вярваш ли ми?
— Да — каза Вигдис, — вярвам ти.
Глава 22
Магнъс огледа за последно стая 208, опитвайки се да се постави на мястото на Стив Джъб — къде можеше да се скрие нещо дребно, например пръстен?
Не откри никакво скривалище. Прерови всеки сантиметър от хотелската стая и я направи на кочина, но не му пукаше. Взаимоотношенията между полицията в Рейкявик и хотел Борг се бяха влошили значително през последните два-три часа. Управителят се ядоса, че Магнъс настоя настоящият наемател на стаята — германски бизнесмен — да бъде преместен в друга, без да му оставят време да си събере багажа. Бизнесменът също не остана доволен.
Чистачката — млада полякиня — беше по-отзивчива. Тя беше сигурна, че в стаята не е имало пръстен или кутийка за пръстен. Но полицията вече знаеше това. За съжаление, чистачката изглеждаше като надеждно и наблюдателно момиче.
Пръстенът определено не беше тук. Може би Арни правилно тълкуваше съобщението на Джъб до Исилдур — Джъб не беше взел пръстена и мислеше, че той е у Агнар.
Следваща спирка — езерото Тингвелир. Още веднъж.
Магнъс слезе до лобито по стълбите. Мислите му се завръщаха към Колби. Но наистина ли смяташе да замине за Бостън?
Там поне щеше да свърши нещо полезно. Но нямаше да е лесно да открие Педро Сото. А още по-трудно — да го убие. По-вероятно Магнъс просто щеше да предостави на Сото възможност да го довърши и така да разреши всичките му проблеми: делото срещу Лийнахан щеше да се проточи, а бизнесът с наркотици — да процъфти.
Но нали трябваше да намери Колби, за да я предпази? Това също щеше да е трудно. Колби явно бе решила да изчезне. Тя беше много оправна: наумеше ли си нещо, постигаше го. Магнъс нямаше да я открие лесно. Нито пък доминиканците. Но ако Магнъс се появеше и започнеше да я издирва, можеше да заведе доминиканците право при нея.
Колкото и да не му се искаше, най-добрият начин да нарани Сото беше да се покрива тук, в Исландия, и да свидетелства на делото.
Предаде ключа от стаята на рецепцията. На излизане от хотела, Магнъс се размина с дребен мъж с рядка брада, който влизаше, влачейки голям куфар след себе си. Мъжът носеше зелена бейзболна шапка с надпис „Фродо е жив“.
Магнъс му отвори вратата.
— О, много благодаря, господине — каза мъжът. Езикът беше английски, а акцентът — американски.
— За нищо — отвърна Магнъс.
Хотел Борг делеше един площад със сградата на парламента. Там се провеждаха съботните демонстрации през зимата. Докато Магнъс прекосяваше площада към сребристата полицейска Шкода, която му отпуснаха сутринта, той се замисли за шапката на онзи мъж. Досега не се бе сещал, че с „Властелинът“ са свързани най-различни рекламни продукти. И сега какво? Нима щеше да се спира пред всяка тениска с лика на Гандалф или Ам-гъл? Толкова много ли бяха феновете?
Не, не бяха.
Обърна се кръгом и се върна в лобито точно на време да види как вратите на асансьора се затварят зад големия куфар.
— Как се казваше господинът, който току-що се регистрира? — попита той на рецепцията.
— Господин Фелдман — отговори момичето. После погледна към монитора си: — Лорънс Фелдман.
— В коя стая е?
— 310.
— Благодаря.
Магнъс остави на Фелдман минута да се настани в стаята си, после взе асансьора до третия етаж. Почука на вратата с номер 310.
Мъжът отвори.
— Исилдур? — каза Магнъс.
Фелдман примигна.
— Кой сте вие?
— Аз съм детектив Магнъс Джонсън от полицията в Рейкявик. Може ли да вляза?
— Ами… добре — каза Фелдман. Куфарът и сакото му бяха върху леглото, заедно с бейзболната шапка. Магнъс чу шума от казанчето на тоалетната, което се пълнеше.
— Моля, седни — каза Магнъс и посочи към леглото. Фелдман седна върху него, а Магнъс придърпа стола от бюрото.
Фелдман изглеждаше уморен. Кафявите му очи излъчваха интелигентност, но бяха кърваво червени. Под рехавата брада се виждаше восъчно бледа кожа.