— И сега си тук, за да му помогнеш? — попита Магнъс.
— Да. Ще видя какво мога да направя. Поддържахме връзка чрез адвоката, Кристиян Гилфассон, но аз исках да съм тук лично.
— И да потърсиш пръстена — добави Магнъс.
— Аз не знам дали този пръстен изобщо съществува — каза Фелдман.
— Но искаш да разбереш.
— Ще ме арестувате ли? — попита Фелдман.
— Засега не — отговори Магнъс. — Но ще ти взема паспорта. Няма да напускаш Исландия. Едно ще ти кажа: ако все пак намериш пръстен, фалшив или не, искам веднага да ми кажеш, нали ме разбираш? Защото това е доказателство.
Фелдман се стресна от погледа на Магнъс.
— А ако те хвана да укриваш доказателства, ще нощуваш в исландски затвор.
Глава 23
Ингилейф беше напълно погълната от скицата, която правеше. Очите ѝ се стрелкаха между белия лист с кройката и боядисаната рибешка кожа до него. Беше от нилски костур — с по-едри люспи, отколкото сьомгата, която Ингилейф обикновено използваше, и с по-грапава повърхност. Кожата бе красиво оцветена в полупрозрачно бледосиньо. От нея Ингилейф щеше да направи класьор за кредитни карти — винаги търсена стока.
Ингилейф обикновено не ходеше в галерията във вторник следобед. Тогава зад щанда стоеше партньорката ѝ Суна, художничката. Ингилейф си имаше много грижи, но ѝ беше приятно да се откъсне от тях за един-два часа и да потъне в скиците си. След като завърши университета, тя бе прекарала една година във Флоренция, където се научи да обработва кожа. Когато се върна в Исландия се записа в Художествената академия, където започна да експериментира с рибешка кожа. Всяка кожа бе различна. Колкото повече работеше с този материал, толкова повече варианти ѝ хрумваха за неговото приложение.
На вратата се позвъни. Ингилейф живееше в малка гарсониера по високите етажи на центъра, недалеч от галерията. Спалнята бе превърната в ателие и, в някои случаи, гостна, а Ингилейф спеше в холчето. Апартаментът беше почти празен, решен в исландски минималистичен стил, с бели стени, много дърво и малко мебели. Въпреки това беше тесничко, но Ингилейф не можеше да си позволи нищо по-голямо в центъра на Рейкявик. А и не ѝ се живееше в някой безличен апартамент в предградията.
Слезе до входната врата, където я чакаше Петур.
— Песи! — изведнъж ѝ се прииска да се хвърли в прегръдките на брат си. Той я гушна и я помилва по косата.
Когато Ингилейф се отдръпна, Петур я погледна сконфузено — беше изненадан от този неочакван пристъп на обич.
— Ела горе — каза му тя.
— Съжалявам, че не съм ти се обаждал — каза Петур.
— Откакто Агнар умря ли? — Ингилейф седна на спалнята и се облегна на стената. Петур взе една от двете хромирани табуретки.
Той кимна.
— В известен смисъл се радвам, че не се обади — каза Ингилейф. — Сигурно си ми много ядосан.
— Казах ти, че не бива да продаваш сагата.
Ингилейф погледна брат си. В очите му имаше колкото съчувствие, толкова и гняв.
— Каза ми, да. И съжалявам. Но ми трябват пари.
— Е, сега ще си ги получиш — каза Петур. — Предполагам, че все пак ще успееш да продадеш сагата?
— Не знам — отговори тя. — Не съм питала. Вече не ми пука за парите. Всичко това беше една огромна грешка.
— Полицията идва ли?
— Да. Много пъти. А при теб?
— Веднъж — каза Петур. — Не успях да им кажа кой знае какво.
— Те смятат, че Агнар е бил убит от един англичанин — пратеникът на американския фен на „Властелинът“, който искаше да купи сагата.
— По новините не казаха нищо за нея.
— Да. Полицията ще запази сагата в тайна до края на разследването. Взеха я да я изследват. Детективът, с когото говорих, смята, че е фалшификат, а това е абсурдно.
— Не е фалшификат — каза Петур и въздъхна. — Но все някога ще издадат тайната, нали? И тогава световната преса ще ни смачка. Ще даваме интервюта, ще правим изказвания, ще ни снимат по всички списания.
— Знам — каза Ингилейф. — Аз ще се заема с това, ако искаш. Знам колко мразиш тази сага. А и вината за всичко е моя.
— Благодаря за предложението — отговори Петур. — Ще видим.
— Има още нещо, което искам да ти покажа — каза Ингилейф. Взе чантата си от закачалката и подаде на Петур писмото от Толкин. Второто, от 1948 г.
Той го отвори и започна да чете, свил вежди.
Ингилейф бе очаквала по-силна реакция.
— Това доказва, че дядо наистина е намерил пръстена.
Петур погледна сестра си.
— Това го знаех.
— Е как така!? Откъде?
— Дядо ми каза. Каза и че искал пръстенът да остане скрит. Притесняваше се, че след смъртта му татко ще тръгне да го търси, и искаше аз да го разубедя.