— Защо не си ми казал? — попита Ингилейф.
— Това беше поредната семейна тайна — каза Петур. — А след като татко умря, вече не ми се говореше за нищо такова.
— Трябваше да го разубедиш!
Очите на Петур блеснаха гневно.
— Да не мислиш, че не съм опитал! Години наред се самообвинявах! Но какво трябваше да направя? Учех в Рейкявик, а и му бях син — не можех да му казвам какво може и какво не може.
— Да, разбира се — бързо каза Ингилейф. — Извинявай!
Помълчаха известно време. Петур се поуспокои.
— Откакто намерих това писмо, все си мисля за смъртта на татко — каза тя.
— Какво по-точно?
— Ами, той отиде с пастора да търсят пръстена. Може ли да са го намерили?
— Не. Нямаме основание да мислим, че са успели.
— Трябва да го питам.
— Кого? Пастора ли? Не смяташ ли, че щеше да ни каже, ако бяха открили нещо?
— Може би не.
Петур затвори очи. Когато ги отвори, в тях имаше сълзи.
— Инга, не знам защо, но мисълта за смъртта на татко винаги ми действа така. Искам да забравя за това; от години се опитвам, но не мога. Все си мисля, че аз съм виновен за всичко.
— Естествено, че не си виновен, Песи! — каза Ингилейф.
— Знам. Знам. — Петур обърса очите си с пръст. За Ингилейф беше странно да види брат си — този сдържан човек — толкова разстроен. Той подсмръкна и разклати глава. — Тогава е виновен проклетият пръстен. Като малък бях обсебен от мисълта за него, страхувах се от пръстена. После, след смъртта на татко, аз реших, че това са пълни измишльотини и не исках да имам нищо общо с тях. — Петур погледна гневно към сестра си. — А сега? Сега се чудя дали този пръстен не развали семейството ни. Сякаш е проточил дълго пипало: от момента, когато Гаукур го е взел от Исилдур, чак до днес, за да отрови живота на татко, на мама, на Бирна, моя, твоя…
Наведе се напред. Просълзените му очи блестяха.
— Достатъчно е пръстенът да съществува тук — почука с пръст по слепоочието си. — Загнездил се е в главите на всички от семейството и оттам идват всички злини.
Вигдис паркира на една от малките улички, стигащи до залива, и двамата с Балдур изскочиха от колата. Втората вълна разпити в университета бе довела до едно ново откритие. Един униформен полицай бе говорил със студент на Агнар — отвеяно двайсетгодишно момче, което си спомни, че някакъв човек разпитвал за Агнар из университета, ден преди професорът да умре. Студентът казал на мъжа, че Агнар има вила на езерото Тингвелир и често ходи там. Нито студентът, нито полицията бяха наясно защо тази подробност не е излязла наяве по-рано. Той не можа да обясни и какво прави в двора на университета в почивен ден, но полицаите си затвориха очите за това.
Не, мъжът не се беше представил. Но студентът го бе разпознал. От телевизията.
Томас Хаконарссон.
Той живееше на осмия етаж в една от новите луксозни кооперации, изникнали като гъби в Квартала на сенките до брега. Появи се на вратата с подпухнали очи, сякаш току-що го бяха събудили.
Балдур представи себе си и Вигдис и нахлу вътре.
— За какво става въпрос? — попита Томас, примигвайки.
— За убийството на Агнар Харалдссон.
— Аха. Седнете тогава.
Мебелите бяха от скъпа кремава кожа. Гледката към залива бе възхитителна, макар че точно в този момент един тъмен облак се беше спуснал над още по-тъмната вода. Виждаше се само долната част на Еся, а пък ледникът Снаефелснес бе напълно скрит в мъгла. От лявата страна, високи кранове се трудеха над недовършената национална концертна зала — една от жертвите на кредитната криза.
— Какво знаете към момента? — попита Томас.
— По-скоро вие ни кажете какво знаете — каза Балдур. — Какво правихте в четвъртък, двайсет и трети?
Томас започна да си припомня:
— Спах до късно. Излязох за сандвич и кафе, след това отидох с колата до университета.
— Защо?
— За да намеря Агнар Харалдссон. Питах един студент и той ми каза, че Агнар сигурно е в лятната си къща на езерото Тингвелир. Тръгнах натам.
— По кое време стана това? — попита Вигдис. Тефтерчето ѝ бе отворено, а химикалката — в готовност.
— Стигнах там към четири. Така мисля, но не съм сигурен, не си спомням точно. Може да е било малко след четири.
— Агнар беше ли там?
— Да. Пих едно кафе, поприказвахме си и после си тръгнах.
— Ясно. В колко часа си тръгнахте?
— Не знам, не си погледнах часовника. Но бях във вилата по-малко от час.
— До пет без нещо значи?
— Там някъде.
Балдур мълчеше. Томас — също. Вигдис знаеше тази игра. Седеше неподвижно, готова да записва. Но Томас не каза нищо повече.