Самолетът кацна и изманеврира до терминала, откъдето изскочиха учудващо весели хора от персонала и започнаха борба с вятъра. Бяха усмихнати, бърбореха. Ветропоказателят бе застопорен по курса на вятъра, а по пистата се приближаваше завеса от дъжд. Беше двайсет и четвърти април, денят след официалното начало на исландското лято.
Половин час по-късно, Магнъс седеше в бяла кола, която фучеше по магистралата между Кефлавик и Рейкявик. На колата имаше голям надпис: „Льогреглан“ — с типичното си упорство, Исландия беше една от малкото държави, които отказваха да използват дума, производна на „полиция“ за органите на реда.
Навън бурята бе отминала и вятърът сякаш утихваше. Полето от застинала лава, набръчкано от стърчащи камъни и канари, се простираше към ниските планински силуети в далечината. Все още не се виждаха никакви дървета. Хиляди години след голямото вулканично изригване, тази част от Исландия все още не се беше възстановила от катаклизма. Тънките пластове мъх, вкопчени в скалите, бяха първата стъпка от един процес, който щеше да отнеме хилядолетия.
Но Магнъс не гледаше пейзажа. Вниманието му бе изцяло посветена на мъжа, който седеше до него — Снори Гудмундссон, Комисарят на Националната Полиция. Той беше дребен човек с проницателни сини очи и сива, бухнала коса, сресана назад. Говореше бързо на исландски и Магнъс полагаше огромни усилия да го разбира.
— Сигурно знаеш, че в Исландия стават много малко убийства на глава от населението, както и други сериозни престъпления — каза той. — В повечето случаи, нашата работа е свързана с чистене на боклуците в събота и неделя сутрин, след като купонджиите се налудуват. Това беше преди „крепа“ и демонстрациите миналата зима, разбира се. Всички мои служители в Рейкявик и областта бяха мобилизирани тогава. И се справиха добре, гордея се с тях.
„Крепа“ беше исландската дума за кредитната криза, която беше засегнала страната изключително тежко. Банките, правителството и много хора фалираха, удавени от дълговете, натрупани преди това. Магнъс бе чел за ежеседмичните демонстрации, организирани пред сградата на исландския парламент всяка събота следобед, месеци наред, докато накрая правителството се бе огънало под натиска и подало оставка.
— Новите тенденции са притеснителни — продължи Комисарят. — Вече има повече наркотици, повече банди. Имахме проблеми с литовските банди, а пък Hells Angels31 се опитват да проникнат в Исландия от години. В страната ни се заселват все повече чужденци и част от тях имат различно разбиране за престъпност от това на исландците. Жълтата преса тук преувеличава проблема, но само някой глупав комисар не би обърнал внимание на заплахата.
Той замълча, за да провери дали Магнъс го разбира. Магнъс кимна, че да, едва.
— Аз се гордея с нашите полицаи. Работят здраво и постигат добри резултати, но просто не са свикнали с видовете престъпления, които се случват в големите градове с много чужденци, живеещи в тях. Населението на област Рейкявик е едва сто и осемдесет хиляди души, а на цялата страна — само триста хиляди, но искам да сме подготвени, в случай че престъпленията, които стават в Амстердам или Манчестър, или Бостън ако щеш, започнат да се извършват и тук. Точно затова помолих да те изпратят… Миналата година в Исландия станаха три неразкрити убийства, свързани помежду си. Не успяхме да открием кой ги е извършил, докато убиецът не се предаде сам в ръцете ни. Беше поляк. Трябваше да го заловим още след като уби първата жена, но не можахме и затова умряха още две. Мисля, че с помощта на някой като теб, щяхме да го арестуваме още в началото.
— Надявам се — каза Магнъс.
— Прочетох досието ти и говорих с твоя началник, старши лейтенант Уилямс. Той много те похвали.
Магнъс повдигна вежди. Не беше подозирал, че Уилямс е способен да хвали. А и знаеше, че в досието му има няколко черни точки от годините, когато Магнъс не беше изпълнявал точно дадените му заповеди.
— Планът е да минеш един ускорен курс в Националния полицейски колеж. Междувременно ще си на наше разположение за семинари и консултации, ако се случи нещо, с което можеш да ни помогнеш.
— Ускорен курс? — попита Магнъс, за да е сигурен, че е разбрал правилно. — Колко време ще отнеме това?
— Обикновеният курс трае една година, но тъй като имаш голям опит в полицията, надяваме се да го завършиш за по-малко от шест месеца. Няма как иначе. Не можеш да арестуваш никого тук, ако не познаваш исландските закони.
— Да, това ясно, но колко време… — Магнъс се опита да си спомни исландската дума за „планирам“, — … мислите да остана тук?