Габриел и Катрин седяха в салона на горния етаж, когато икономът й донесе писмото на сребърна табличка. Тя позна почерка и сърцето й заби като лудо, а стомахът й се сви на топка.
— Извини ме за момент, Катрин — помоли с усмивка тя и напусна салона.
Прибра се бързо в стаята си и разкъса плика с треперещи ръце. Новината, написана с кода, който двамата с Натаниъл бяха разработили в Беърли Мейнър, беше подобна на онези, които беше получавала от Гийом. Вече имаше възможност да се свързва с него чрез продавачката на цветя, чийто щанд се намира отляво на помпата в средата на площада. Жената продавала букетчета иглика, Габриел трябвало да си купи едно и да плати три су, заедно с тях да предаде писмо, написано със същия код.
В писмото нямаше нищо лично, нито поздрав, нито подпис, който да идентифицира подателя. Но това се очакваше.
Габриел се заразхожда нервно по стаята си и замислено набръчка чело. Значи Натаниъл имаше намерение да държи квартирата си в тайна. Защо?
Естествено, разбираше, че той трябва да е особено предпазлив заради Джейк, но тя държеше да знае адреса му. Незнайно по каква причина представата, че той е в Париж и е практически недостижим, я правеше много несигурна.
Е, тогава щеше да тръгне да го търси на своя глава. Седна зад писалището си, за да напише отговор, макар че нямаше какво да му съобщи. Писа му, че Талейран се е върнал от Прусия и вероятно ще остане няколко седмици в Париж.
След минути скри запечатания плик в чантичката си, излезе от къщата, спря минаващ файтон и отиде на пазара за цветя. Там беше много оживено, въздухът тежеше от сладостта на цветни аромати, паважът блестеше от разляната вода, използвана нашироко от хитрите продавачи.
На щанда вляво от помпата седеше възрастна жена в черни вдовишки одежди. Тя хвърли мрачен поглед към Габриел, избра й хубаво букетче иглики и посегна с мършава, изкривена от подаграта ръка за трите су, които й се полагаха.
Взе монетите и плика, без да мигне и Габриел побърза да се отдалечи, като миришеше игликите и се радваше на пролетния им аромат.
Тя се скри зад едно вдигнато платно, откъдето можеше да вижда щанда на цветарката, и зачака. След няколко минути се появи слабичко момче с количка и отиде право при старицата. Грабна плика от ръката й и хукна през навалицата към моста, който свързваше малкия остров Сен Луи с по-големия дьо да Сите.
Габриел се втурна след него. Не биваше да тича, за да не привлече вниманието, но дългите й крачки бяха достатъчни, за да държи момчето под око. Хлапето изтича по кея Д’Орлеан и зави по улица Буд.
Габриел остана в края на улицата, скрита в един вход, вдишвайки с отвращение студения въздух, вонящ на боклуци, влажни камъни и кал от Сена, която лениво влачеше водите си наблизо. Хлапето спря пред номер тринадесет. Не видя кой му отвори вратата, но само след секунди момчето отново профуча покрай нея, без да я види. Щом хлапакът се отдалечи, Габриел мина подчертано бързо по улицата и хвърли бегъл поглед към вратата на номер тринайсет. После зави по улица Сен Луизиен и се върна на пазара за цветя. Вече знаеше къде са Натаниъл и Джейк, макар че в момента нямаше нужда от това.
Натаниъл изруга възмутено, когато мосю Фармиер му предаде току-що полученото писмо. Беше помолил пекаря да каже на цветарката, че трябва да предава писмата му в кафенето на Жерар на кея, а той ще праща човек да го вземе. Очевидно Фармиер беше забравил да предаде съобщението. Габриел със сигурност бе проследила пратеника — Натаниъл знаеше това, защото на нейно място и той би направил същото.
Излезе на улицата, но никъде не видя висока, стройна, облечена в черно фигура. Естествено, не можеше да очаква, че ще се покаже открито…
Знаеше, че тя няма да насочи хората на Фуше по следите му, докато Джейк е при него, но не можеше да е сигурен в нищо. За съжаление не можеше да си позволи несигурност — не и с Джейк. Побърза да се качи отново в таванската стаичка. Може би още днес трябваше да смени квартирата. Нуждаеше се от сигурно убежище. Габриел нека си мисли, че той продължава да живее тук. От друга страна обаче, момчето беше добре прикрито сред голямото семейство…
По стълбите се чуха стъпки, вратата се отвори с трясък.
— Татко…
— Учтивостта изисква да почукаш, преди да влезеш — проговори предупредително Натаниъл и изгледа строго малкия натрапник.
Джейк сведе глава към краката си и отново се превърна в плахото дете от Беърли Мейнър.
— Какво желаеш? — осведоми се Натаниъл вече не толкова остро, хвана детето под брадичката и вдигна лицето му. — Какво е това около устата ти?
— Карамел — обясни Джейк и изтри устата си с ръкава. — Много е лепкав.