— Разбира се — увери го тя.
— Е, Талейран, време е да си вървя. — Фуше се поклони церемониално. — Ще използвам задната врата. Както обикновено. Не, не… — махна той, когато Талейран посегна към звънеца. — Не е нужно да викате прислугата. Ще се оправя сам.
— Убеден съм, че ще се оправите, приятелю, но и насън не бих си помислил да се сбогувам с вас толкова неучтиво. — Талейран играеше умело ролята на съвършения домакин. — Придружете мосю Фуше до вратата, Андре — нареди той на влезлия слуга, който очевидно беше чакал до вратата.
Когато Фуше излезе, Талейран поклати глава и на лицето му се изписа отвращение.
— Този човек наистина ли си мисли, че съм толкова глупав да го оставя да ходи сам по къщата ми? Сигурно ще ми открадне среброто.
Габриел въздъхна уморено.
— Дали ми повярва?
Талейран отново поклати глава.
— Не, не ти повярва. Успя да те изненада със споменаването на лорд Прайд и съм сигурен, че е узнал доста повече, отколкото ти беше готова да му кажеш. Такъв си е той.
— Щом не ми е повярвал, защо ме остави на мира?
Талейран вдигна рамене.
— Ти си частно лице с влиятелни приятели. Той не може да те пъхне в затвора, освен ако не извършиш явно предателство. Сега ще се опита да открие защо си излъгала. Можеш да бъдеш сигурна, че ще нареди да те следят.
— Да — пошепна тя и се запъти към вратата. — И аз мисля така.
— Искам да те попитам още нещо… Защо излъга? Заради детето ли? Дори ако Фуше арестува резидента, аз ще намеря начин да защитя малкия. Залови ли Прайд, Фуше няма да има нужда от детето.
— Знам… Честно казано, сама не разбирам защо излъгах. Със сигурност нямах това намерение, но когато помислих за Гийом, просто го направих. — Габриел сви рамене. — Трябва да предупредя Натаниъл, че Фуше знае за идването му.
— Ако се опиташ да предпазиш твоя Натаниъл, ще се изложиш на сериозна опасност — възрази Талейран.
— Но английският резидент е важен за теб жив, а не мъртъв, нали?
— Точно така. Но по всяко време мога да намеря друг, който да ме представи в Англия.
— И друга прелъстителка?
— Ако е нужно, да.
— Каква мръсна сделка.
— Нима това те изненадва, скъпа?
— Не, разбира се, че не. Лека нощ, мосю Талейран.
В тишината на спалнята си Габриел лежа дълго с отворени очи, скръстила ръце под главата си. Помещението се осветяваше само от догарящия огън в камината. Защо бе излъгала? Защо бе скрила от Фуше къде се е подслонил Натаниъл Прайд? Гийом сигурно щеше да унищожи Натаниъл Прайд също така хладнокръвно, както бе постъпил Натаниъл с него. Защо бе пропуснала удобния случай да си отмъсти? Това щеше да е перфектното отмъщение. Само преди няколко седмици щеше да се възползва от този шанс без колебание.
Когато се разрови в жаравата на сърцето си и затърси ясните, светли искри на омразата и решителността, тя смаяно установи, че са угаснали. Изобщо не беше забелязала кога омразата й си е отишла. Как бе станало това? Нали бе казала на Талейран, че все още е готова да използва Натаниъл, за да подпомогне политическите му интриги? Вярно ли беше това? Не, очевидно не. Вече не можеше да си представи, че ще каже или направи нещо, което би могло да навреди на Натаниъл.
Болката от загубата на Гийом беше останала в миналото. Вместо да направлява мислите и решенията й както доскоро, тази болка вече беше съвсем отделно чувство, което нямаше нищо общо с настоящето.
Нищо общо със страстта й към Натаниъл Прайд.
— Къде го намерихте? — Фуше измери с хладен поглед хленчещия хлапак, държан от двама полицаи.
— В една кръчма зад цветния пазар, мосю. Има в себе си повече пари, отколкото е спечелил през целия си живот. — Полицаят плесна момчето през лицето, то изплака и се сгърчи. От спуканата му устна потече кръв. Едното му око беше посиняло и подуто.
— Наблюдаваме много внимателно пазара, откакто едноокият Жил ни съобщи, че там стават интересни неща.
— Аха. — Фуше се почеса замислено. — Жил ни каза, че видял някакви непознати, които щедро пръскали пари, така ли беше?
— Точно така, мосю. Не, че намерихме някакви доказателства, но нали познавате Едноокия. Съвсем се е пропил и вижда дори джуджета, ако е убеден, че ще му платят за това твърдение.
— Хммм… Какво имаш да ни кажеш, момченце? — В погледа на Фуше светна злоба, гласът му прозвуча като рев.
— Нищо лошо не съм направил — пошепна хлапакът и се опита да се изтръгне от ръцете, които то държаха. — Само правя покупките на старата, дето държи щанда.
Фуше погледна с мнимо учудване кожената кесия на масата, после бавно изтърси съдържанието й. Восъчните свещи осветиха малка купчинка сребърни монети.