— Виж ти — промърмори той. — Значи правиш покупките на бабата, която продава цветя, така ли? Май вече имаме милионери по нашите пазари, господа.
Полицаите се засмяха по задължение, единият цапна момчето по гърба и то падна на колене.
— Когато го хванахме, хвърли в реката парче хартия, мосю — съобщи мрачно той и изрита момчето с тежкия си ботуш.
— Леко, леко — укори ги приятелски Фуше. — Да не прекаляваме. — Той се приближи до момчето и изведнъж го ритна в корема. — Ще ми кажеш ли истината, преди да те дам в ръцете им? — попита той със същия мек тон.
Момчето се сви на кълбо и шумно пое въздух.
— Вдигнете го. — Фуше си запали пура и проследи спокойно как полицаите изправиха хлапето. То увисна безсилно в ръцете им. От очите му течаха сълзи, устата му беше полуотворена от страх и болка.
— Искам да чуя истината. — Фуше пое жадно от пурата и издуха дима в лицето на заловения. — Разкажи ми какви покупки правиш.
— Приемам съобщения — пошепна момчето. — Съобщения от цветарката.
— И къде ги носиш?
— Улица Буд, улица Жамбарден, понякога улица Валансие… Моля ви, мосю, това е всичко, което правя, наистина. Повярвайте ми — изплака задавено той, — това е истината, кълна се!
— И какво пише в съобщенията?
Момчето нещастно поклати глава.
— Откъде да знам? Не мога да чета.
— Да, разбирам. Кой получава съобщенията?
Момчето изтри кръвта от лицето си. В очите му светеше паника.
— Който отвори вратата, мосю.
— А кой ти плаща?
— Който отвори вратата. Обикновени хора.
Фуше погледна за миг сребърните монети. На улиците, които беше изброило хлапето, не живееха богаташи.
— Къде трябваше да отнесеш последното съобщение, което си хвърлил в реката?
— На улица Буд. — Момчето изпита чувството, че с тези думи е подписало смъртната си присъда, и се разтрепери още по-силно. — Нямах представа, че е толкова важно, мосю, честно.
Фуше подигравателно вдигна вежди.
— Сигурно затова си решил веднага да се отървеш от листчето. Кой номер на улица Буд?
— Номер тринайсети, мосю. Моля ви се, не съм направил нищо лошо. Моля ви се, мосю, пуснете ме. Можете да задържите парите, само ме пуснете да си вървя.
— Ти се опитваш да подкупиш министър на негово императорско величество! — изгърмя Фуше. — Тежко ти! Изведете го! — заповяда той на полицаите и нетърпеливо посочи към вратата. Двамата мъже извлякоха хълцащото момче от малкото голо помещение, което полицейският министър на Наполеон използваше като кабинет.
Фуше допуши пурата си, потънал в дълбок размисъл. Политиката му на пряка намеса във всички области на полицейската работа в града даваше своите плодове. Хората му помнеха, че министърът се интересува и от привидно маловажни случаи, че няма нищо, което да убегне от вниманието му.
Струваше си, наистина си струваше да посети номер тринадесети на улица Буд. Може би нямаше да намери нищо… но защо чудно да хване на въдицата си някоя тлъста рибка. В момента английският резидент беше в града и контеса Дьо Босер знаеше къде е квартирата му.
Тази вечер щеше да има соаре у мадам Дьо Стал. Възхитителната контеса Дьо Босер също бе поканена. Най-добре да отиде там, да каже две думички в ушенцето й и да види как ще реагира.
Както винаги, щеше да назначи претърсването за ранните часове на следващото утро. Птичките рядко напускаха гнездата преди разсъмване. Това беше най-добрият час да всее ужас и страх — тогава човешките духове витаеха някъде в небитието. Група облечени в черно тайни полицаи, която опустошават квартал Сен Луи, щяха да излекуват за дълго обитателите му от навика да подслоняват подозрителни чужденци, които плащат щедро за услугите им.
Габриел седеше в салона на мадам Дьо Стал и разговаряше оживено с австрийския посланик княз Метерних, когато влезе Фуше.
Тя усети погледа му върху себе си и вдигна глава. Той стоеше на вратата и оглеждаше изисканото общество с презрителна физиономия. Полицейският министър не беше почитател на литературата и изкуствата и не се чувстваше привлечен от будните духове в Париж.
— Моля за извинение, графиньо, но май загубих вниманието ви.
— Аз трябва да ви моля за извинение, мосю. — Тя примигна и се обърна отново към събеседника си. Метерних много приличаше на кръстника й: един от най-способните политици и дипломати на Европа. Все пак имаше още много да учи, докато достигне нивото на Метерних. Двамата се харесваха и уважаваха. — Ако чувството не ме лъже, мосю Фуше се опитва да привлече вниманието ми.
— Хайде да отидем и да го поздравим. — Князът се надигна и й подаде ръка с елегантен поклон.