Габриел пое ръката му, зарадвана, че ще има придружител. Винаги се чувстваше малко несигурна в компанията на Фуше, затова беше по-добре да разговаря с него в присъствието на друг човек.
— Мосю Фуше, не ви виждаме често в този кръг. — Поздравът прозвуча подчертано безгрижно. — Познавате ли княз Метерних?
— Приятно ми е.
Двамата мъже се поклониха.
— Днес съм особено разговорлив, графиньо — съобщи с усмивка Фуше. — Веднага ще ви кажа, че май открих скривалището на нашия трудно уловим приятел.
Кръвта замръзна във вените й. Ала на устните се появи усмивка.
— Моля за извинение, мосю Фуше, но май не ви разбрах. Кой трудно уловим приятел?
— Говоря за вашия спътник, мадам. Казаха ми, че се е настанил някъде в квартал Сен Луи.
Той я следеше с ястребовия поглед на опитен полицай и не пропусна едва доловимото проблясване в очите й.
— Вие сте невероятен, мосю Фуше — отвърна хладно Габриел. — Учудвам се на бързината, с която сте го открили.
— Имам уши и очи във всяко кътче на този град, мадам — отговори той с нов поклон. — Но сега ви моля да ме извините. Трябва да поздравя домакинята.
Той се отдалечи с доволна усмивка на дебелите устни. Гостите се разделиха да му сторят място.
— Какъв брутален човек — промълви отвратено княз Метерних. — Нанася безогледни удари, нали? Но върши много добре работата си.
— О, да — кимна разсеяно Габриел. — Изцяло споделям мнението ви, мосю. Бихте ли ме отвели при кръстника ми, ако обичате.
— Естествено, мадам.
Талейран, който ги следеше отдалеч, стана да ги посрещне. Габриел изглеждаше по-бледа от обикновено.
— Много ме боли главата, кръстнико — обясни тя. — Ще ми позволите ли да взема каретата? Разбира се, веднага ще я пратя обратно.
— Не, по-добре лично да те придружа до вкъщи. — Талейран й предложи ръката си. — Княже, имам нужда да си поговоря с вас надълго и нашироко. Какао ще кажете утре да вечеряме заедно?
— С най-голямо удоволствие. — Метерних се поклони и Габриел и Талейран излязоха от салона на мадам Дьо Слал.
— Какво има? — попита той веднага щом се настаниха в каретата. Изслуша мълчаливо разказа й и след кратка пауза рече: — Ако предупредиш Прайд, ще се изложиш на голяма опасност. Нали ли казах, че ще се погрижа за детето. Обещах ти го. Но ако предприемеш тази стъпка, няма да мога да те опазя от Фуше.
— Знам, знам. — Габриел се отпусна на седалката и се загледа в трепкащите светлини на отминаващите карети. Нима наистина беше на път да рискува живота си за Натаниъл? За Гийом го правеше, без да мисли.
Но чувствата й към Гийом бяха други. Той беше голямата любов на живота й. Не можеше да има втора такава любов. Онова, което изпитваше към Натаниъл, беше страст, не любов.
— Въпреки всичко трябва да го направя — чу се да казва тя, сякаш умът и гласът й работеха отделно един от друг.
Талейран кимна мълчаливо.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Трябваха й само пет минути, за да се приготви. Свали вечерната рокля и нахлузи бричовете. Взе пистолета си, уви се в дебела наметка, скри косата си под качулката и се върна в каретата, която чакаше пред вратата.
— На цветния пазар, Гастон, колкото може по-бързо.
— Разбира се, контесо. — Кочияшът отдаде чест и стегна юздите. Габриел седеше на ръба на седалката и се вслушваше във виковете на кочияша и плющенето на камшика. Конете препускаха по неравните улици и друсането беше непоносимо.
Трябваше веднага да си изработи план. Най-важното беше да стигне на улица Буд преди полицаите на Фуше. Това беше единственото, което имаше значение. Натаниъл със сигурност разполагаше с път за бягство — като всеки опитен шпионин. Тя знаеше това от Гийом. Ако го предупредеше навреме, той щеше да избегне капана.
Каретата спря на пустия пазар, който на дневна светлина беше море от цветове и аромати, бъркотия от гласове, когато продавачите на цветя се надвикваха, опитвайки се да привлекат клиенти. Габриел скочи от каретата и плъзна поглед по тъмните сгради в края на площада, по водната помпа в средата, по дървените щандове. Заприличаха й на сценична декорация, която само чакаше започването на драмата. Беше валяло и под бледата лунна светлина се виждаха локви, а паважът под стъпалата й беше хлъзгав.
Тя се втурна по тясната уличка отстрани на величествената катедрала, чиито пресечени кули стърчаха високо над покривите на квартала и се забиваха като стрели в тъмното небе. Прекоси на един дъх моста към остров Сен Луи и се потопи в мрака на павираната главна улица, толкова тясна, че нощното небе беше само тънка черна ивица между фронтоните на къщите.