Без да я е грижа за уличната мръсотия, тя тичаше през локвите, ботушите и краят на наметката й бяха целите в кал, погледът й бе неотстъпно устремен към ъгъла на улица Буд.
Изведнъж Габриел чу зад себе си тропот на ботуши. Светкавично се плъзна в близкия проход и потъна в черния мрак. Скоро се появиха светлини на фенери и сърцето и се качи в гърлото. Шестима мъже вървяха по улицата с фенери и палки в ръце, всички с познатите черни наметки и острите черни шапки на парижката полиция.
Полицаите вървяха право към улица Буд.
Габриел зави по улица Льо Рефатие и макар че сърцето й биеше до пръсване, а в главата й цареше истински хаос, полетя надолу към реката. Трябваше да стигне до къщата откъм Орлеанския кей, по обиколен път, но имаше предимството на бързината и знаеше, че полицаите идват. Хората на Фуше не подозираха, че участват в състезание.
Тя извади пистолета от джоба си и хукна като подгонена сърна. Дъхът й излизаше на тласъци. Някаква забулена фигура в един вход й извика нещо, но Габриел не й обърна внимание. В един заден двор залая куче, женски глас зареди грозни ругатни. Нещо падна тежко на земята и кучето нададе жален вой.
Габриел продължаваше да тича. От схлупена кръчма излязоха двама мъже, твърде пияни, за да й сторят нещо. Само примигнаха невярващо, когато стройната фигура профуча покрай тях. Единият се опита да тръгне след нея, но много бързо се отказа.
Най-сетне Габриел стигна до улица Буд. Не намали темпото нито за миг. Свела глава, тя се опитваше да се държи в сенките на къщите, да остане невидима за приближаващите. Но никъде не се виждаха фенери, не се чуваше тропот на ботуши.
Къде бяха отишли полицаите? В сърцето й се надигна паника. Невъзможно беше да са стигнали къщата преди нея. Улицата изглеждаше пуста. Невъзможно е да са влезли в къщата, повтори си тя. Можеха да я изпреварят само ако имаха крила, освен това щеше да чуе шума — хората на Фуше не бяха от тихите.
Най-после стигна до номер тринадесет и заудря с юмруци но вратата, като непрекъснато поглеждаше през рамо, очаквайки всеки момент да види черните фигури с фенери да излизат иззад ъгъла.
Габриел не можеше да знае, че хората на Фуше, които не виждаха причини да бързат, се бяха отбили да утолят жаждата си в една таверна. Никой не си помисли, че плячката може да им избяга.
На първия етаж се отвори прозорец. Появи се главата на мосю Фармиер, украсена с нощна шапка. Кой, за бога, се осмелява да го буди в този късен нощен час, попита той и придружи въпроса си с поток ругатни.
— Отворете вратата! Бързо! — изсъска Габриел и лицето й блесна като бял овал в мрака. Не искаше да му се покаже, но отчаянието в гласа й очевидно оказа своето въздействие, защото пекарят се дръпна от прозореца и затвори капаците. Веднага след това се чуха стъпки по стълбата, резето изскърца и вратата се отвори.
— Мерси. Знам, че при вас живее наемател, кажете ми къде е стаята му.
— Габриел! — Натаниъл се появи на стълбата с готов за стрелба пистолет.
— Хората на Фуше! — изпъшка уморено тя.
— Къде са?
— Идват след мен… мислех, че ще ме настигнат, но изведнъж изчезнаха.
Натаниъл не загуби време с още въпроси. Хвана я за ръката и я повлече след себе си към таванската стаичка, където бързо нахвърля вещите си в пътната чанта. Джейк се събуди и седна в леглото.
— Габи?
— Шшт! — Натаниъл се обърна към детето и изрече съвсем тихо, със спокоен авторитет: — Не бива да говориш. Не искам да чуя нито една дума, нито един звук, преди да съм ги позволил. Ясно ли е?
Джейк кимна уплашено.
— Това важи и за теб — каза Натаниъл на Габриел. Натисна един камък в стената и плочата се плъзна настрана. — Вземи Джейк и влез там.
— Ами ти…
— Направи, каквото ти казвам!
Габриел грабна момченцето, уви го в одеялото и мина през стената. Каменната плоча се затвори безшумно.
Щом остана сам в таванската стая. Натаниъл се огледа внимателно и отстрани всичко, което би могло да издаде, че стаята е била обитавана. Изтърси възглавниците и приглади грубия чаршаф. Изля водата в легена от прозореца, изтри масичката с кърпата си, грабна свещта и пътната си чанта и след последен изпитателен поглед отново отвори каменната плоча.
Габриел и Джейк стояха притиснати до стената. Габриел бе увила момченцето в одеялото и не го изпускаше от ръцете си.
Никой от тримата не каза дума, когато Натаниъл отвори тайната врата в отсрещната стена и с жест им заповяда да вървят напред. Бяха преминали три къщи от редицата, когато от номер тринадесет долетя шум от тропане на юмруци по вратата. Габриел потръпна и погледна разтревожено Натаниъл, но неговото лице остана неподвижно и той я бутна да продължи. В последната стаичка посегна нагоре и отстрани две плочи на тавана, които разкриха тесен отвор.