— Качвай се, Джейк — пошепна той, вдигна момчето и го мушна в мрака. Джейк изплака страхливо.
— Сега ти, бързо, и му кажи да мълчи. — Натаниъл сграбчи Габриел през кръста и я вдигна във въздуха, за да се хване за ръба на отвора. — Стъпи на раменете ми.
Тя се покатери на раменете му и се изтегли в прашния таван. Наведе се да вземе свещта и пътната чанта, накрая пое и двете подвижни плочи.
Натаниъл се изтегли през отвора със сръчността на акробат и бързо постави плочите на местата им. Скривалището едва стигаше за тримата. Обгърна ги черен мрак, прахът навлезе в дробовете и затрудни дишането им.
Джейк кихна и отново захленчи. Натаниъл го прегърна здраво, притисна лицето му към гърдите си и задуши хленча му.
Тишината се спусна върху тримата като надгробен саван, сякаш бяха живи погребани, и Габриел усети отново паническия страх на стария си кошмар. Веднъж вече се беше крила в такъв таван, за да се предпази от насилници. Гадната миризма на гнило от таванските греди, прахът в носа й… също както някога, когато тълпата отвлече родителите й. Покривът ей сега щеше да се срути върху нея и да я погребе като в онзи най-черен ден от детството й. Ей сега… само след миг щеше да полети надолу… или да изпищи…
В този миг ръката на Натаниъл улови нейната. Тотото докосване беше като връзка с действителността и тя се отдръпна от бездънната пропаст, треперейки от ужас. Натаниъл стегна хватката си и тя осъзна, че той е разбрал какво става и колко реална е опасността да пропадне отново в стария си кошмар. Тя стисна благодарно ръката му и с учудване забеляза, че въпреки ужасяващото напрежение в сърцето си се вслушва внимателно в шума, който вдигаха преследвачите.
На улицата отекваше трясък и Габриел предположи, че хората на Фуше влизаха поред в къщите, готови да претърсят цялата улица, след като бяха установили, че птичките от номер тринайсет са изхвръкнали от гнездото.
Разбира се, полицаите не знаеха нищо за тайните врати, които свързваха таваните на къщите. Те бяха характерни за средновековните квартали на града, където от столетия насам преследвани търсеха убежище от преследвачите си. Обаче хората на Фуше не се отличаваха с остър ум, нито познаваха историята — те можеха само да изстискват информация от заловените или да убиват безогледно.
Най-сетне тропотът достигна последната къща на улицата. След изнервящото очакване двамата изпитаха почти облекчение. Габриел захапа долната си устна и вкуси кръв. Заповяда си да се концентрира върху болката и да не чува шумовете в къщата — трополене, тътрене на крака, груби крясъци.
Натаниъл милваше главичката на Джейк и го притискаше до гърдите си. Другата му ръка стискаше студените пръсти на Габриел. Както винаги в подобни моменти, той беше абсолютно спокоен и пестеше силата и натрупаната енергия за момента, когато щеше да има нужда от тях. Засега не можеше да прави нищо друго, освен да чака и да утешава спътниците си, доколкото е възможно.
След малко шумът се чу точно под тях. Вратата се отвори с трясък. По дървения под затрополиха ботуши.
Ами ако по пода има бял прах от тавана? — запита се изведнъж Натаниъл. — Ами ако съм оставил следи при изваждането на покривните плочи?
В първия миг мисълта го вледени, после сърцето му заби ускорено и той се приготви за действие. Полицаите търсеха само него. Ако откриеха отвора, щеше да скочи върху тях и да остави Габриел и Джейк в скривалището. Габриел беше достатъчно умна, за да не гъкне и да не се помръдне — заради Джейк, не толкова заради собствената си сигурност.
Тя беше в голяма опасност и сигурно го знаеше. Беше измамила началниците си, за да спаси шпионин на неприятелска страна. Натаниъл знаеше, че тя няма да го предаде, не и докато Джейк е с него, но не беше очаквал, че ще рискува собствения си живот, за да го защити.
Някой отвори капаците на малкия прозорец. Чу се шум от чупещо се дърво. Женският глас, който се осмели да протестира срещу това безсмислено разрушение, бе заглушен от поток груби ругатни. Хората на Фуше явно бяха недоволни. Претърсването на улица Буд не бе дало никакъв резултат. Само уплашени бедняци излизаха от дупките си.
Семейство Фармиер, като повечето хора от улицата, умееха да се правят на глупави и наивни пред представителите на властта. След като стана ясно, че мъжът и детето са избягали, без да оставят следи, те не можеха да спечелят нищо, ако се разбъбрят, можеха само да загубят. Полицаите, които бяха от същата обществена прослойка, разбираха хитростите им и не се сърдеха. За тях не беше нищо необикновено мъжът да се прави, че не забелязва какво става в къщата му, стига да получи добро заплащане за „труда“ си.