След като изляха разочарованието си и оставиха зад себе си страх и разрушение, хората на Фуше потеглиха към близката кръчма, за да удавят яда си в бъчва вино.
Когато тропотът на ботушите им заглъхна по улицата, Джейк се разтрепери неудържимо в ръцете на баща си. Габриел усети остра болка в раменете и напразно се опита да раздвижи схванатите си мускули. Схващането беше толкова мъчително, че й идеше да закрещи от болка, но вместо това само здраво прехапа устни. Натаниъл няколко пъти пое дълбоко въздух и освободи главичката на Джейк от задушаващата прегръдка.
Тримата останаха още известно време в мрака — цяла вечност, каза си Габриел, — докато Натаниъл реши, че опасността е отминала. Той се наведе към ухото на Габриел и й даде необходимите указания.
— Аз ще сляза. Вие двамата оставате тук.
Тя кимна. Перспективата да остане сама в тъмното тясно скривалище, докато Натаниъл се излагаше на неизвестността отвън, беше потискаща, но в тази опасна ситуация това беше най-правилното решение.
Натаниъл отмести покривните плочи и се смъкна в утихналото помещение. Затвори отново входа към скривалището и отиде до прозореца, чийто избити капаци проскърцваха унило в мрака. Първо огледа двора, който беше абсолютно пуст. Всички къщи наоколо бяха тихи и тъмни.
Промъкна се на пръсти до вратата и излезе на стълбището, като се вслушваше напрегнато. В къщата цареше абсолютна тишина.
Натаниъл се върна в таванската стая, затвори вратата и отново отмести двете плочи от тавана.
— Излез, Джейк.
В отвора се появи разкривеното от страх лице на момчето. Без да каже дума, Джейк скочи в ръцете на баща си.
Габриел се изтегли през отвора малко тромаво заради схванатите си мускули. Щом стъпи на пода, тя се протегна и нададе тих вик от болка.
— Всичко наред ли е? — попита спокойно Натаниъл, без да пуска момчето от прегръдката си.
Тя кимна.
— Малко съм схваната… не е чак толкова лошо… слава богу.
— Да се махаме оттук — продължи той със същия спокоен тон.
— Къде ще отидем?
— Под земята. В най-истинския смисъл на думата — ухили се той. — Поне за тази нощ.
Натаниъл излезе пръв с детето на ръце и я поведе през лабиринта от коридори, докато се върнаха на номер тринадесет. Слязоха по стълбата и през задната врата излязоха в двора, където зайчетата спяха спокойно в кафеза си.
— Трябва да побързаме — пошепна Натаниъл и вдигна глава към небето, където се виждаха първите сиви ивици.
Промушиха се през една порта, за да излязат на съседната уличка, и Натаниъл закрачи напред. Тежестта на детето не забавяше темпото му. Габриел трябваше да подтичва, за да върви в крак с него.
Стигнаха до малка църква, чиито рушащи се каменни стени бяха покрити с мъх, а покривът беше хлътнал и с големи дупки. При вида на полуразрушения божи дом Габриел изпита болка — това място трябваше да дава утеха, а в какво състояние беше. Сигурно църквата е била осквернена по време на революцията, предположи тя. Тогава религията беше забранена и никой не смееше да влиза в църква.
Натаниъл огледа внимателно пустата уличка и бързо заобиколи сградата. Няколко каменни стъпала водеха в криптата. Габриел го следваше по петите. Той опипа малката ниша в стената, извади ключ, мушна го в месинговата ключалка и вратата се отвори със скърцане. Габриел влезе и потръпна от ужас: въздухът беше леденостуден и тежеше от изпаренията на прастари каменни сводове и влажна пръст.
— Не искам да останем тук — проплака Джейк, когато Натаниъл затвори вратата зад тях. — Искам да изляза.
— Спокойно, нали съм с теб — отговори вразумително баща му. — Тук сме на сигурно място.
— Не, тук е ужасно!
— Правилно — кимна Габриел и се помъчи гласът й да звучи весело. — Но ние ще си запалим свещта, нали?
— Знаеш ли къде е? — попита със същото безгрижие Натаниъл, сякаш всичко беше съвсем нормално. — Някъде в чантата ми има кибрит.
Габриел се разрови в чантата, намери кутията и само след минута запалената свещ освети мрачната крипта.
Мястото наистина не е особено приятно, каза си Габриел, докато оглеждаше обраслите с мъх стени и зеленикавите, напукани каменни плочи в краката си.
— И това ли е сигурно място?
— По-скоро убежище — уточни Натаниъл, сякаш при тези обстоятелства беше нормално да се правят остроумни забележки. — Църквата отдавна не работи и гробницата е определена за убежище, което се използва само в случай на крайна нужда. Някъде трябва да има одеяла и фенер. Може би дори нещо за ядене.