— Ето ги там. — Габриел посочи саркофага, на който беше проснат каменен рицар в пълно въоръжение, със скромно скръстени на гърдите ръце. В краката му бяха натрупани одеяла, лампа и шише с газ. Намериха стомничка с вода и няколко парчета шоколад. В ъгъла имаше кофа.
— Не е много уютно тук — отбеляза Габриел и огледа гробовете. — Я да видим какво ще стане, като запаля лампата. — Напълни съдчето с газ и запали фитила. Джейк изпищя уплашено и скри лице в рамото на баща си, когато по стените и сводестия таван затанцуваха гротескните силуети на въоръжени рицари и каменни епископи.
За да го успокои, Натаниъл седна на саркофага, взе го в скута си и започна да милва гърба му. Джейк пъхна палец в устата си и се отпусна в ръцете на баща си, изтощен и физически, и психически от нощното приключение.
Щом момчето заспа, Натаниъл се обърна към Габриел и попита с неразгадаем поглед:
— Как научи за полицейската акция?
— След като ти писах, че Фуше знае за пристигането ти в Париж, отидох…
— Какво си ми писала? — Гласът му отекна във високия свод. — Получил съм само едно писмо от теб и в него нямаше нищо за Фуше.
— Тази сутрин дадох на цветарката второ писмо… всъщност вчера сутринта.
— Не съм го получил.
— Какво ли е станало с него?
Натаниъл помълча малко и отговори:
— Вече е късно да се притесняваме за съдбата му. Откъде знае Фуше, че съм в Париж?
— Каза ми, че един от хората му те познал. Вероятно има хора, които са те виждали и ще те разпознаят.
— Никога досега не са ме разпознавали — отвърна сухо Натаниъл. Ако Габриел го бе издала на Фуше, защо бе рискувала живота си, за да го спаси? Закъсняло разкаяние? Не, тя не беше от хората, които се колебаеха. Вероятно са го познати на някой от контролните пунктове, където ги бяха спирали. Винаги съществуваше риск.
— Е, този път се случи — отвърна Габриел и гласът й потрепери от напрежение и изтощение. — Тази вечер бях на соаре у мадам Дьо Стал и Фуше се похвали, че щял да хване голяма риба. Нямах представа дали е успял да открие квартирата ти, но реших да те предупредя. А когато срещнах групата полицаи… — Тя разпери ръце.
— Вчера си проследила хлапето, което носи писмата, нали?
Тя кимна.
Натаниъл помилва замислено главичката на Джейк. Габриел бе рискувала живота си, за да го спаси. Може би без да знае, тя бе направила своя избор. Детето се разтрепери и той го уви в одеялото. Дали това беше избор, който щеше да определи бъдещето им, или само емоционална реакция?
— Мисля, че трябва да се върнеш в дома на Талейран, преди да са забелязали изчезването ти — каза той. — Аз ще остана тук с Джейк до вечерта, след това ще се преместя на друго място.
Габриел го погледна втренчено в полумрака. Как спокойно седеше на саркофага с детето в ръце… Значи щяха да прекарат цял ден в това страховито място. Нощното приключение бе оставило следи и върху неговото лице: напрегнати линии около устата, набола брада, дълбоко хлътнали очи със сини сенки.
— Тогава ще дойда по-късно. — Тя стана и се запъти към вратата.
— Габриел? — повика я меко Натаниъл.
— Да? — Тя се обърна и го погледна въпросително.
— Аз ти дължа живота си. Своя и на Джейк. — Лицето му беше в сянката, но тя усети, че беше напълно искрен. И смъртно сериозен.
— Нима си очаквал нещо друго? Ти си моят началник и животът ти беше в опасност. — Тя се стараеше да говори шеговито, но не успя. Гласът й прозвуча остро, почти нетърпеливо.
— Не знам какво съм очакват — отвърна глухо той.
— Една Бакьор е пълна с изненади — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Но сега е време да вървя. Ще намина надвечер.
Без да чака отговор, тя отвори вратата и излезе под ясната светлина на ранното утро. Натаниъл и синът му останаха сами в слабо осветената крипта на разрушената църква.
Габриел дьо Босер наистина е пълна с изненади, мислеше си Натаниъл. Тази нощ тя бе направила своя избор — абсолютно неподхождащ на войнствената, сръчна и целенасочена противничка, която познаваше.
Какво щеше да стане сега с неговите планове?
В момента не беше в състояние да вземе решение. Джейк се раздвижи неспокойно и промърмори нещо неразбрано. Натаниъл го притаено до себе си и зашепна успокоително, докато детето отново потъна в дълбок сън.
Той се намести по-удобно, опря гръб на влажната стена и затвори очи. В мислите му изникна лицето на Хелън… каквато беше в ковчега… бяла, без капчица кръв, линиите на страданието загладени от ръката на смъртта. Неволно притисна по-силно сипа си и задряма.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше осем вечерта, когато Натаниъл излезе от криптата с Джейк на ръце и с чантата на рамо. Заключи вратата, скри ключа в нишата за следващия, който щеше да има спешна нужда от убежище, и изкачи каменните стълби.