Джейк беше мълчалив и се гушеше в ръцете на баща си. Страхуваше се, но облекчението му, че напуска това ужасно място, беше по-силно от страха. Премяташе в устата си парченце шоколад и се наслаждаваше на вкуса му. Шоколадът му напомняше за сигурни, добре познати неща като леглото му в детската стая, където го чакаше Неди, или начина, по който ухаеше Прими, когато го целуваше — слаб, сладникав аромат на изсъхнали цветя.
От мрака бавно се отдели висока фигура, увита в наметка, спуснала качулката дълбоко над очите си.
Натаниъл се вцепени, макар че я позна веднага. Джейк подскочи и произнесе името й, преди да си спомни, че не бива да говори.
— Шшт — пошепна Габриел и сложи пръст на устните си, после му се усмихна окуражително в мрака.
— Какво, по дяволите, си мислиш, като изникваш така от мрака? — изсъска ядно Натаниъл. — Очаквах те в криптата към края на деня.
— За съжаление мина доста време, докато уредя всичко — отговори ведро тя, без да се притеснява от гнева му. — Нося ти пропуск. — Зъбите й блеснаха в мрака. — С него можеш да ходиш навсякъде… да спиш в най-добрата страноприемница, да останеш в града или да заминеш. — Извади скъпоценния документ от джоба на качулката си и му го подаде. — Ето. Пропускът е на името Жилбер Делор, слуга в домакинството на мосю принц Дьо Талейран. Задачата му е да посети имотите на господаря си в Перигор. Тук пише още, че на всички контролни пунктове трябва да го пропускат безпрепятствено.
— Как, за бога, успя да се добереш до този документ? — поиска да узнае Натаниъл, докато четеше пропуска.
— Откраднах го — отговори честно тя. — Погледни: подписан е от управителя на Талейран. Истинският Жилбер Делор тази сутрин вдигна къщата на главата си с викове, че пропускът му е изчезнал. Когато излезе от кабинета на управителя, аз го пратих да занесе в стаята ми куп пакетчета, той остави документа на масата, защото напълних ръцете му с покупките си… и готово!
Натаниъл въртеше документа в ръцете си. Това беше ключът към свободата на Джейк. Можеше да напусне Париж, можеше да пътува навсякъде в страната, без да бъде арестуван. Можеше да си купи билет за корабче в Кале, вместо да чака съмнителното връщане на рибарската лодка.
Габриел наистина не прави нещата наполовина, помисли си той. Внезапно изпита абсурдния порив да се засмее, да я прегърне и да изтанцува танца на радостта. Вместо това се задоволи с облекчението, което се разля по тялото му, и за първи път, откакто бе дошъл в Париж, се отпусна.
— Хайде да отидем някъде да вечеряме — предложи той. — И да се наспим в нормално легло.
— О, това е вече уредено — отговори тайнствено тя. — В Париж има уютни местенца, където жена може да заведе мъж, без да й задават излишни въпроси. — Тя отвори наметката си и Натаниъл зяпна изненадано.
Габриел носеше рокля от тъмночервено копринено кадифе, украсена с евтина дантела. Деколтето беше толкова дълбоко, че едва скриваше зърната на гърдите й, а набраната пола разкриваше фуста, която свършваше поне една педя над тънките й глезени, скрити под памучни чорапи. Краката й бяха обути в плоски черни обувки с токи.
— Исусе — пошепна задавено той. — Какво си измислила пак?
— Бандитска игра — отговори тя и очите й блеснаха дръзко. И тя беше обзета от същото опиянение. — Кой ще заподозре един слуга и уличницата му на площад Пигал?
Натаниъл разтърси глава, сякаш се бе заплел в паяжина.
— Ами Джейк?
— Момчето ще е на сигурно място при нас. Още е много малък, за да разбере в какво място го водим, а там е много по-сигурно и комфортно, отколкото в криптата.
— Какво знаеш ти за онези места? — продължи с въпросите Натаниъл.
— Е, ако непременно искаш да знаеш, имах любовник, който обичаше да ме води там — отговори небрежно Габриел. — Тръгвай. При Нотр Дам ще намерим файтон.
— Какво? Върни се веднага! — Натаниъл я задържа за ръкава, за да не му избяга.
Габриел се засмя самоуверено.
— Сега ли намери да морализаторстваш? — Мъглата, която се носеше откъм Сена, падаше на ситни капчици по тъмночервените къдрици, разпилени по раменете, а в черните очи блестеше дързост, която не беше виждал от доста време насам.
Джейк стисна ръката на баща си. Не разбираше какво говори Габи, но шоколадът в устата му се бе стопил и сега му беше студено. Беше гладен и уморен.
— Татко! — Думата бе изречена с такава молба, че и двамата се разтрепериха. Натаниъл се наведе и го вдигна на ръце.
— Не знам каква дяволия си намислила, Габриел — промълви той, — но ще изпълня желанието ти. Да тръгваме най-сетне.