Натаниъл се изми с удоволствие с топлата вода. Габриел седеше на рамката на прозореца и очевидно беше спокойна. Тази сутрин реалният свят отново ти владееше и това беше утешително. Любовната игра през нощта беше прекрасна, но времето за прекрасни игри беше свършило.
Джейк говореше неспирно и обсипваше Габриел и баща си с най-различни въпроси. Очевидно спокойната нощ го бе накарала да забрави преживените мъчения.
Две слугинчета донесоха закуска и наредиха кръглата масичка до прозореца. Нито една от тях не реагира на Натаниъл, който — все още гол — се бръснеше пред огледалото на тоалетната маса. Вероятно гледката беше обичайна за тях.
— Ела и седни до мен, Джейк нареди Габриел. — Тук има горещ шоколад и прясна кифличка. — Разчупи кифлата и я намаза дебело с ягодов мармалад. — Кифлите нямат кора — обясни тя, — но когато ядеш хляб, можеш да го топиш в шоколада, ето така. — Показа му как се прави и отхапа голямо парче прясна франзела, натопена в шоколад.
— Не бива да топиш хляб в шоколада, това са лоши маниери — промълви Джейк с широко отворени от изненада очи.
— Във Франция е позволено — отговори твърдо тя. — Питай татко си.
Джейк се засмя недоверчиво.
— Вярно ли е, татко?
— В детската стая може — отвърна Натаниъл, — но не и когато си сред възрастни.
— Глупости! — отвърна рязко Габриел, наля топло, току-що сварено мляко в две големи чаши и добави горещо, ароматно кафе. — Аз винаги си топя хляба в кафето, все едно къде се намирам.
— Е, и двамата знаем, че ти даваш лош пример. — Натаниъл облече чиста риза, пъхна я в панталона и се присъедини към тях на масата.
— Какво означава това? — попита любопитно Джейк.
— Нищо интересно за теб, момче. — Натаниъл го помилва по главичката и седна срещу него. — Трябва да обмислим как ще пътуваме, Габриел. Ако не беше Джейк, който със сигурност няма да остане незабелязан, щях да предложа да пътуваме с пощенската карета, поне докато наближим крайбрежието.
— Това ще подхожда и на ролята ти на слуга — кимна тя. — Можеш да представиш момчето за племенник или нещо подобно. Аз съм сигурна, че той ще се преструва умело на невидим, нали, Джейк?
Тя потопи парче хляб в чашата с мляко и сръчно го сложи в устата си, без да се окапе. Джейк я гледаше възхитено и дъвчеше кифлата си.
— Мисля, че ще мога — отговори решително той.
— Ами ти? — Натаниъл също си взе една кифла. — Най-добре е да пътуваш отделно от нас.
— Мисля, че трябва да остана тук — отговори Габриел и отчупи парче от франзелата за Джейк. — Внимавай за капките, като го извадиш от чашата — посъветва го тя.
— Какво? Защо мислиш, че трябва да останеш тук? — Гласът на Натаниъл беше спокоен. Нека първо изслуша обяснението й. Естествено, разбираше причината за страха й: като го спаси, тя се изправи срещу френските си началници. В момента нямаше доказателства срещу нея, но ако напуснеше Франция по едно и също време с английския резидент, търсен от Фуше, неизбежно щяха да я заподозрат. Фуше щеше да я гони безмилостно, все едно дали беше тук или в Англия. Даже кръстникът й, колкото и влиятелен да беше, не можеше да я спаси от коварно убийство в нощта. Натаниъл се облегна на стола си и впи очи в лицето й.
— Ще бъде глупаво, ако изчезна просто така — обясни беззвучно Габриел. — Талейран ще се учуди. Катрин е организирала бал, за да отбележи завръщането ми, и ще бъде повече от странно, ако кажат, че съм заминала. Разбира се, винаги мога да измисля основателна причина, например смъртен случай, или сватба в семейство Дьован, но…
Всъщност така е по-добре, каза си Натаниъл. Дори много по-добре.
— Значи ще дойдеш в Англия, щом стане възможно?
— Естествено.
Джейк се местеше неспокойно на стола си. Нещо се бе променило. Габриел изглеждаше тъжна, а устата на татко му беше здраво стисната. Коремчето му се сви и той бутна настрана чашата с шоколад.
— Искам Габи да дойде с нас — извика сърдито той. Тя беше длъжна да се съгласи с него. Не можеха да я оставят тук.
— Не мога, миличък, разбери, наистина не мога. Ще потърпиш малко. — Габриел помилва нежно ръчичката му.
Джейк усети как долната му устна затрепери. Щеше да се качи отново на онзи ужасен кораб, а Габи нямаше да е с него. Една сълза капна на покривката, той скочи и избяга в съседната стая, за да не видят, че плаче като бебе.
— Съжалявам — промълви безпомощно Габриел. — Но наистина не виждам какво друго бих могла да направя.
— Права си — кимна мрачно Натаниъл, — и аз не виждам.
Изведнъж разбра колко му е омръзнала тази игра на криеница, този ужасен фарс. Желанието да извади чистия нож на истината и да разкъса паяжината, която ги държеше в оковите си, надви всички скрупули. Улови погледа й и й каза всичко е очите си.