Мълчанието се проточи. Огънят пращеше, часовникът тиктакаше тихо. Посланието в очите на любовника й беше повече от ясно и тя го разбра веднага. Цялото й тяло се скова.
Натаниъл проследи как в дълбините на очите й пламнаха стъписване и дълбока болка.
— Ти знаеш — промълви тихо тя.
— Да, знам.
Габриел опря брадичка на ръцете си.
— Откога? Мислех, че съм била много предпазлива.
— Още в Беърли Мейнър. Намерих кода в томчето на Волтер.
Тя вдигна глава и го погледна безизразно.
— Вероятно не ти се е сторил особено труден.
— Права си — кимна спокойно той. — А аз бях ли труден за теб?
— Не.
Най-после си разчистиха сметките. Натаниъл не искаше обяснения и извинения, а и Габриел нямаше да му ги предложи.
— И какво сега? — попита тихо тя.
— Тръгваме по различни пътища. Онова, което знаем един за друг, остава наша тайна.
Той протегна ръка през масата и тя сложи ръката си в неговата.
— Иска ми се да беше друго…
— Но е невъзможно.
— Ще се сбогувам с Джейк и ще си отида.
— Преди да си отидеш…
— Какво?
— Онова, което знаем един за друг, ще си остане наша тайна, освен ако… освен ако отново излезеш срещу мен на бойното поле. Разбра ли ме, Габриел? Ако това се случи, ще действам така, сякаш никога не сме се срещали.
Габриел потрепери. Въпреки тъгата в очите му, въпреки отчаянието, че всичко между тях беше приключено, в думите му звучеше недвусмислена заплаха. Английският резидент нямаше да прости втори път на врага.
Тя кимна мълчаливо и се отправи към съседната стая.
Натаниъл чу гласа й, после хълцането на Джейк и веднага след това отварянето на вратата към коридора. Леките й стъпки заглъхнаха по стълбата, вратата на къщата се хлопна тихо. Той се изправи до прозореца и я проследи с поглед, докато изчезна зад ъгъла към площад Пигал.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
На четиринайсети юли Наполеон победи руснаците във Фридланд. Тогава цар Александър най-сетне послуша мъдрия съвет на своя брат, великия княз Константин, и помоли френския император за мир.
Новината предизвика голямо вълнение в парижките салони, където Габриел беше прекарала изминалия месец с чувството, че е загубила опора под краката си. Беше премината през същите фази и по време на връзката си с Гийом: докато привидно участваше живо в дворцовия живот, забавляваше се, разговаряше, смееше се и флиртуваше, тя чакаше със сковаващ страх и вътрешна празнота любимият й да се завърне от поредната опасна мисия. Но никой не можеше да разбере по лицето и очите й колко е отчаяна.
— Сега, дете мое, започват истинските забавления — оповести Талейран три дни след битката. Той влезе в стаята на Габриел, размахвайки депешата, подпечатана с наполеоновия орел.
— Александър изпраща официална мисия да помоли императора за мир и имам всички основания да предполагам, че този мир цели да изолира Англия. Викат ме в двора на Наполеон, за да взема участие в преговорите по сключването на мира. Ти ще ме придружиш.
— Аз? Но защо? — попита изненадано Габриел.
— Защото ще ми трябва домакиня — отговори честно той. — Катрин не притежава нито необходимата цивилизованост, нито е достатъчно дискретна, за да изпълнява тази задача, и ти знаеш това не по-зле от мен. Затова ще заемеш мястото й. Това е най-доброто решение за всички ни.
— Аз си мислех да отида във Валанс — възрази тихо тя, отиде до прозореца и се загледа надолу към улицата. Платаните пред къщата на Талейран бяха прашни като всички градски дървета през лятото, в сянката на единия лежеше уличен пес, оплезил език. Така й се искаше да прекара няколко седмици в летния дворец на Талейран, както в старите времена, когато чакаше Гийом. Веднъж или два пъти двамата бяха останали цяла седмица в идиличното местенце, далече от света, само с няколко дискретни прислужници. Ловяха риба в реката и се къпеха в дълбокото езеро. Нощем препускаха през полята под лунната светлина, правеха си пикници, крадяха праскови и ренглоти от овощните градини на селяните. И се любеха — под дърветата, в реката, в плевнята, на полето — навсякъде, където им харесваше.
— Императорският двор ще ти предложи повече развлечения — заяви твърдо кръстникът й.
— Смяташ ли, че имам нужда от развлечения? — попита тя и вдигна подигравателно едната си вежда.
Талейран не отговори. Въпросът беше реторичен. Габриел беше само бледа сянка на някогашното си Аз. Не се интересуваше от нищо и най-вече от шпионската работа. Горчивият край на връзката й с Натаниъл Прайд беше породил у нея дълбоко отвращение към всичко тайнствено. Спеше малко, ядеше още по-малко и Талейран беше безпомощен да облекчи страданието й. Беше същото като през ужасните седмици след смъртта на Гийом и той много пъти си пожела кръщелницата му да не се отдава така цялостно, с душа и тяло, на любовните си афери. Но не можеше да промени природата й, затова търсеше средства поне малко да облекчи болката й.