Габриел се усмихна с мрачно примирение, когато той й подаде цепещата. Прочете я и вдигна рамене.
— Е, добре. Кога тръгваме?
Талейран не скри задоволството си.
— Утре сутринта ще потеглим за Тилзит. Пътуването ще е трудно, без съмнение. Но сега поне е лято и пътищата не са като едно голямо блато.
Тилзит беше на границата между Русия и Прусия, малък град на река Мемел, и пътуването до там траеше цяла седмица. Габриел яздеше край каретата винаги когато беше възможно, но скоро се отврати от примитивните страноприемници, където прекарваха нощите, и съвсем престана да яде сушеното месо и коравия хляб, които им поднасяха.
Кръстникът й не беше приятен спътник. Кракът го болеше постоянно, а острият му ум непрестанно преценяваше, отхвърляше или приемаше различни планове.
Стигнаха в Тилзит вечерта на двадесет и четвърти юли. Щабът на министъра бе тръгнал по-рано и вече ги очакваше в хубава малка къща на левия бряг — от пруската страна на реката. Помещенията за външния министър и спътницата му бяха готови. Това беше една от най-удобните къщи в малкия град и отговаряше напълно на потребностите на Талейран.
Свитата на Наполеон и императорската гвардия се бяха разположили в града. Победоносната армия живееше на палатки в околните поля и както винаги се хранеше с онова, което намираше по полето, без да се притеснява от оплакванията на селяните. В крайна сметка местните хора бяха загубили войната, а Наполеон не проявяваше разбиране към победения неприятел, ако не можеше да извлече някаква полза от него. Руският цар Александър, бе казал Наполеон, може да бъде полезен в голямата война, която ще се води срещу неотстъпчивата Англия. Затова щял да бъде снизходителен към него.
— Какво е това, за бога? — извика Габриел, когато слезе от коня пред конфискуваната къща, в която щяха да се настанят. В средата на реката беше закотвен огромен сал. На платформата бяха издигнати два бели павилиона, богато украсени, като на платнището на по-големия беше извезано огромно златно N — от страната, обърната към Наполеоновия лагер.
— Нашият император, мила моя, винаги е имал предпочитания към драмата — отговори с леко презрение Талейран. — Затова утре ще се срещне с царя в големия павилион. Убеден съм, че ако отидеш на отсрещния бряг, ще видиш на другия павилион буквата А.
Габриел поклати глава и на лицето й се изписа пренебрежение.
— Какво може да се очаква от един вулгарен дребосък? — промърмори тихо тя.
Талейран я заплаши с пръст — наполовина шеговито, наполовина предупредително.
— Бъди внимателна, когато произнасящ подобни думи, детето ми. Сега обаче трябва да се представя на императора и да го уведомя за пристигането си. Предоставям на теб да огледаш къщата ни и да предприемеш промените, които смяташ за нужни. През следващите дни предстои да дадем няколко големи приема.
— Разбирам — отговори кратко Габриел и влезе в къщата. Нямаше да й бъде трудно да поеме задълженията на домакиня, а Катрин винаги се радваше, че може да й отстъпи мястото си, защото се отегчаваше до смърт. Никой нямаше да се учуди на ролята, която беше поела кръщелницата на принца.
Тя избра за себе си спалнята, която гледаше към реката, и остана известно време до прозореца, загледана в екстравагантния сал. От десния бряг започваше Русия. Никъде не се виждаха палатките на руския цар и свитата му, само една паянтова селска къща сред полето.
При завръщането си Талейран й предаде поканата на императора да вечерят с него. Вечерята се проточи и Габриел си легна много късно. Разговорът се въртеше само около предстоящата среща между Наполеон и някогашния му враг, в града цареше атмосфера на трудно потискана възбуда. Всички очакваха да се случат важни неща.
Габриел стана късно и веднага отиде до прозореца. Редица карети се движеха по отсрещния бряг. Малка група мъже слязоха и се запътиха към паянтовата селска къща.
Точно в единадесет Наполеон препусна към левия бряг между колони ликуващи войници. Зад него яздеха десетки офицери, декорирани с блестящи ордени. Контрастът между пристигането на победителя и на победения беше твърде силен, за да е по вкуса на Габриел.