Габриел сведе глава.
— Не си спомням — промърмори мрачно тя.
— Когато ти порасна достатъчно, за да помниш такива неща, вече нямаше приеми и официални вечери, скъпа моя. Мария Антоанета се опита да убеди народа, че щом няма хляб, трябва да яде сладкиши, и революцията избухна.
— Сигурно си прав. Сега обаче трябва да се преоблека. В колко часа ще се появи императорът?
— Смята да дойде заедно с Александър, за да демонстрират за пореден път приятелството си — отвърна сухо Талейран. — Когато всички гости се съберат, ще изпратя човек да уведоми Техни императорски величества.
В единадесет часа вечерта двата салона бяха пълни с офицери от Франция и Русия в парадните си униформи. Дамите, накичени със скъпоценности, си вееха с ветрилата си в горещите помещения и хвърляха презрителни погледи към фризурите, роклите и бисерите на конкурентките си.
Габриел се движеше елегантно сред множеството. Всички руснаци говореха отлично френски и не беше проблем да се разбира с тях. Талейран беше безупречен домакин, но Габриел забеляза, че стои настрана от разговорите, само представя гостите си един на друг или подхвърля интересни теми.
Дързък стар негодник, помисли си тя с топла привързаност. Беше убеден застъпник на принципа, че колкото повече говори един мъж, толкова по-малко знае, значи не си струва да го слушаш.
Във фоайето се чу шум от бърчи стъпки. В салона се втурна задъхан млад мъж и с мъка си проби път до френския външен министър.
Талейран кимна, извини се и направи знак на Габриел. В залата се понесе възбуден шепот.
— Императорите идват…
Гостите се наредиха от двете страни на вратата.
Габриел се познаваше с Наполеон и беше водила много разговори с него, затова не се развълнува особено, че трябваше да направи реверанс пред императора. Вниманието й беше съсредоточено върху цар Александър.
Техни кралски величества влязоха под ръка в салона и гостите им поднесоха своите почитания.
Наполеон улови с усмивка ръката на Габриел и я представи на Александър:
— Скъпи приятелю, позволете да ви представя контеса Дьо Босер, нашата прелестна домакиня.
Габриел повторно направи придворен реверанс и изрече необходимите приветствени слова. Когато отново вдигна глава, погледна право в очите на един мъж, който стоеше на няколко метра зад царя сред малка група придворни във вечерно облекло, които бяха дошли с двамата владетели.
Салонът се завъртя около нея, стомахът й се сгърчи, коленете й омекнаха, а сърцето й спря да бие. Хладният кафяв поглед на Натаниъл срещна нейния с абсолютно самообладание. Дори да беше изненадан и развълнуван от неочакваната среща, той не го показа с нищо. Противното би било смъртоносно.
Гъстата тъмна коса със сребърни слепоочия беше посивяла. Освен това си беше пуснал къса, грижливо подрязана брадичка, която подчертаваше тясното лице и ясните черти. Ала физическите промени не бяха в състояние да намалят магнетичното му излъчван е, нито да скрият гъвкавостта и подвижността на стройната фигура. Габриел се взря като замаяна в ръцете му — дълга и бели, чувствителни, нежни, безкрайно възбуждащи…
Тя осъзна, че дишането й се е ускорило и пръстите й под гънките копринени ръкавици лепнат от пот. А цар Александър й говореше нещо…
Задължението да му отговори я спаси от магията. Изрече нещо в смисъл, че се чувства почетена и възхитена, и се осведоми учтиво за здравето и душевното му състояние. Александър задържа ръката й по-дълго от обикновено и й направи комплименти за красивата рокля и елегантния салон. След това двамата императори минаха между двете редици чакащи гости. Задължението да ги представи беше на Талейран.
Габриел се обърна към групата цивилни придворни, които бяха дошли заедно с императорите. Адютантът на Александър се зае да ги представи, като при всяко име се покланяше дълбоко.
Габриел протегна ръка на някой си Бенедикт Лубиенски, поляк, близък приятел на адютанта.
За момент загуби ума и дума, мозъкът и езикът й се сковаха. Мъжът се наведе над ръката й, пръстите му стиснаха предупредително нейните и тя се овладя.
— С официална мисия ли сте тук, мосю? — попита и успя да се усмихне учтиво.
— Не пряко, мадам. Съдбата на Полша ми е много скъпа и се надявам по време на мирните преговори да стане дума и за моята нещастна родина.
— Да, мога да си представя. — Тя дръпна ръката си и се обърна, за да приеме поздрава на следващия придворен. Говореше и се усмихваше с пълното съзнание, че действа като марионетка на хлабави конци.
Натаниъл обиколи залата, като поздравяваше познати, усмихваше се любезно, не говореше много и не привличаше излишно внимание. Взе чаша шампанско от таблата на минаващия слуга и застана пред двукрилата врата, която извеждаше към терасата над реката.