Широката, лениво влачеща водите си река блестеше под светлините на града. Белите павилиони на сала насреща бяха ярко осветени. От малкия павилион долитаха весели звуци — руски военен оркестър забавляваше гостите на мосю Талейран.
Докато Габриел се движеше непринудено в двата салона, Натаниъл я наблюдаваше незабележимо. Вече не се страхуваше, че тя ще го издаде, но в началото… Ръката й трепереше неудържимо в неговата, а лицето й беше толкова бледо, като че всеки миг щеше да припадне. Ако можеше да я предупреди, щеше да го направи, но бе разбрал за присъствието й тук едва когато вече бяха на път към къщата на външния министър. Някой от придворните бе споменал бегло, че контеса Дьо Босер, кръщелницата на Талейран, ще е домакинята на приема, на който отиваха.
Въобразяваше си, че знае какво го очаква, но се оказа, че не е напълно подготвен да я види отново, да преживее момента, когато погледите им се срещнаха. Трябваше да събере всичките си сили и да стисне здраво зъби, за да не прати по дяволите разума и предпазливостта и да се втурне към нея, да я прегърне и да притисне устни в изкусителната, криво усмихваща се уста.
Физическият спомен за Габриел, за копринената червена коса, за хладната гладкост на кожата й, за сладкия аромат на меката й плът го преследваше мъчително в самотните нощи след раздялата им. Но много по-болезнено от страстта й му липсваше компанията й — смехът й, страстните изблици на гняв, топлотата, великодушието и предизвикателствата й.
А сега тя беше тук, в едно и също помещение с него, зашеметяваща както винаги в роклята от синя тафта, със сапфирена огърлица на стройната шия. Тъмночервената коса беше вдигната със скъпоценни гребени, няколко ситни къдрички падаха от двете страни на лицето.
Да, той я желаеше с цялото си същество, жадуваше и гладуваше болезнено за нея. Копнееше да я хвърли на паркета, да вдигне елегантните шумолящи поли, да разтвори възхитителните дълги бедра и да се забие дълбоко в горещата, влажна утроба, която го очакваше нетърпеливо…
Натаниъл се обърна рязко навън и излезе на терасата с отчаяната надежда, че хладният въздух ще го отрезви. Какво безумие! Можеше ли да се забрави така!
— Колко време прекарахте в руския двор, мосю Лубиенски? — Гласът на Габриел прозвуча съвсем близо до рамото му и той се обърна бавно с учтива усмивка.
— Няколко седмици, графиньо. Там имам много приятели. Преди три години имах честта да прекарам три месеца в руския двор.
— Разбирам. — Сигурно, преди да стане резидент, е бил английски агент в Санкт Петербург. Полската идентичност беше отлично прикритие. Полската аристокрация общуваше свободно с руската, френският език беше официален и в Полша, и в Русия и той имаше убедително извинение защо не говори добре руски.
— Какво ще правим сега? — попита внезапно Габриел, ръката й се плъзна по черния ръкав на жакета му и очите й пламнаха. Миналото бе изличено от отчаяния копнеж, от мъката на раздялата потъна в чудото на тази случайност.
Натаниъл огледа изпитателно терасата. Гостите излизаха на тълпи от горещия салон, за да се насладят на хладния бриз откъм реката. Без да отговори, той удари токове, направи церемониален поклон и й предложи ръката си.
Габриел сложи лявата си ръка в копринена ръкавица върху лакътя му и двамата обиколиха терасата, докато Натаниъл правеше безобидни забележки за прекрасния прием, а Габриел му отговаряше, доколкото можеше. Тялото й гореше в буйни пламъци, сякаш нападнато от изпепеляваща треска, която близостта му разпалваше още повече. Телата им се докосваха, добре познатият глас и аромат я замайваха.
След като обиколиха два пъти терасата, за да ги видят всички и да свикнат с тази гледка, Натаниъл се насочи към един тъмен ъгъл, където бяха поставени големи саксии с лаврови дръвчета.
Габриел с мъка се нагоди към бавните, отмерени крачки на любимия си. Целта беше ясна и за двамата. Искаше й се да се озове с един скок в тъмнината сред дръвчетата и да се изгуби в прегръдката му, но той знаеше какво прави. По-добре да го следва покорно. Никой не забеляза как двамата изчезнаха в сянката.
— Велики боже — пошепна задавено Габриел. — Нямаше да издържа нито минута повече. — Притисна се към него и обви ръце около врата му.
Той я прегърна устремно и я вдигна във въздуха. Когато устните им се сляха, едва не я смаза с натиска си. Опря гърба й в каменния парапет и езикът му се плъзна дълбоко в устата й. И двамата бързаха да утолят жаждата си. Тялото й се притискаше в неговото, той се навеждаше все повече над нея, сякаш искаше да я погълне, ръцете му нетърпеливо вдигнаха полата й до талията. Пръстът му се плъзна по копринените чорапи, после се мушна под копринените панталонки и започна да милва гладката плът. Това не беше нежна милувка, а диво, жадно преоткриване на тялото й, треперещо от страстна възбуда.