ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Натаниъл крачеше в северна посока към края на града, по течението на реката. Аромат на дива мащерка изпълваше въздуха, на полето слънчогледите свеждаха тежките си златни глави, обърнати към изток, готови да поздравят изгряващото слънце. Лунният диск блестеше на тъмното кадифено небе и се отразяваше във води те на реката.
Сребърносивите клони на прастара плачеща върба висяха до самата вода. Натаниъл мина през завесата от листа и намери, каквото търсеше — малка полянка, защитена от всички страни, покрита с ухаеща гладка трева, неусетила парещото лятно слънце, което през деня сушеше безмилостно земята и превръщаше тревата в кафяви бодли.
Той разстла наметката си в основата на старото дърво и седна да почака Габриел, като се вслушваше напрегнато да чуе бързите й стъпки по пътеката покрай брега.
Габриел излезе от къщата и само след минута се сблъска с един войник от гарнизона, който патрулираше по улиците. За съжаление беше забравила, че градът гъмжи от патрули — все пак сред стените му се намираха две от най-важните личност в Европа.
Тя каза името си и обясни, че смята да се поразходи покрай реката. Войникът я погледна смаяно. Дами без придружител не се разхождаха в три през нощта. Габриел го удостои с надменен поглед и го попита трябва ли да събуди външния министър, за да потвърди, че е тази, за която се представя. А може би и императора?
Войникът се усмихна смутено, поклони се и я пусна да мине.
Тя се затича към речния бряг и в бързината си изобщо не забеляза колко красива беше нощта, топла и мека, как романтично светеше пълната луна.
Толкова бързаше, загледана право пред себе си, че не видя камъка насред пътя. Спъна се в него и се просна по цялата си дължина в праха с гневно проклятие.
— Не вдигай такъв шум! — Натаниъл излезе иззад клоните на плачещата върба, когато ругатните й пронизаха нощта. — Велики боже, какво се е случило?
Габриел се надигна на колене.
— Не ми се смей — отвърна раздразнено тя. — Този камък няма право да стърчи в средата на пътеката. Какво е това безобразие?
— Разбира се, че няма право — отговори успокоително Натаниъл. — Ти току що му го изясни енергично. Сигурен съм, че вече няма да го прави.
Габриел се засмя неохотно и протегна ръце към него.
— Изритай го заради мен, моля те!
Той се засмя и я издърпа да стане.
— Ако е толкова огромен, колкото казваш, може да си изкълча крака.
— И това ми било кавалер! — Тя се отдалечи от него и го удостои с крива усмивка. — Надявам се да свикна с брадата ти. А пък сребърните коси изглеждат много изискано.
— Това е само временно. — Той я огледа на свой ред. — Изглеждаш доста добре. Обаче си отслабнала.
— Защото се разкъсвам от болка и копнеж — отговори тя, все още с усмивка.
— Наистина ли копнееше за мен?
— Да, о, да!
— И аз по теб… ужасно!
Двамата стояха известно време мълчаливо, все още на разстояние един от друг, сякаш ги беше страх да се приближат. Ами ако се окажеше, че човекът насреща е само призрак от дългите самотни нощи на изминалите два месеца?
Натаниъл се окопити пръв.
— Ела — повика я той и я привлече към себе си въпреки съпротивата й. Свали качулката от главата й, зарови пръсти в копринената червена грива и разпусна гъстите кичури по раменете. — Много пъти се опитвах да си спомня цвета на косата ти, но не можах — призна той, докато милваше къдриците й. — Защото си сменя цвета в зависимост от осветлението. Тук, например, под лунната светлина, е като разпален мангал, който пръска искри. А когато отидем под дървото, ще стане тъмна като нощта. Под слънчевата светлина лумват пламъци и понякога ме е страх да те докосна, за да не се изгоря.
— Боя се, че косата много подхожда на избухливия ми нрав — изкиска се Габриел.
— И аз така мисля. — Той плъзна пръст по линията на устата й. — Но аз не съм по-малко избухлив от теб, а в косата ми няма и следа от цвета на дявола.
— Не искам да ти се натрапвам, Натаниъл, но трябва ли непременно да продължим този разговор? — попита тя и подигравателният тон не беше в състояние да скрие чувствения порив в гласа й. — Одеве на терасата започнахме нещо и аз горя от желание да го завършим.
— Казано е, че отлагането на възнаграждението е добро за душата — пошепна коварно той, милвайки бузата й.
— По дяволите душата — отговори енергично тя. — Тялото ми вече е в пламъци, значи и душата може да изгори с него.
— В такъв случай… — Той улови ръката й и я поведе към надвисналите клони на плачещата върба. — Моят салон, мадам. Надявам се да съм го обзавел по ваш вкус.