— В града. Улица Вилня, номер шест. Наел съм стая при една вдовица.
— Сам?
— Да. — Той вдигна и нейната наметка и я изтърси енергично. Габриел запомни улицата и номера, без да се пита дали са й необходими.
— Къде ще се срещаме?
— На вечери, приеми, на всяко светско забавление.
— Исках да кажа, къде ще се срещаме насаме? — уточни тя и се уви в наметката си.
— А, това ли имаше предвид? За съжаление не те разбрах.
— О, я не ми се подигравай! — Тя заби юмрук в ребрата му, но той улови китката й, изви ръката на гърба и вдигна брадичката й със свободната си ръка.
— Нали ти казах да оставиш това на мен.
— Искаш да чакам, докато ми кажеш какво да правя? — Изразът на лицето й показваше, че не е много доволна от този аранжимент.
— Няма да ти обяснявам надълго и нашироко, но посланието ще е достатъчно ясно, ако използваш ума си, ако ме наблюдаваш и ме слушаш внимателно, когато се срещнем.
Говореше напълно сериозно и Габриел преодоля потребността си да протестира срещу настойничеството му. Той рискуваше живота си, докато тя…
— Искам да разбереш — продължи все така спокойно той, че ти също си в опасност, ако ме открият и се намери нещо, което да намеква за връзка между нас.
— Мисля, че не е нужно да ми го казваш. — По гласа й прозвуча колко е засегната.
— Може би, но съм длъжен да ти кажа, че трябва да сме изключително дискретни, особено ти. — Той нахлупи качулката на главата й и скри разкошните червени коси. — На публично място не искам да чувам двусмислени забележки, не искам да видя някой от предизвикателните ти, коварни погледи. Никакви намеци или скрити указания — никакви. Габриел. Никой не бива да заподозре, че се познаваме.
— Ти за каква ме смяташ? — изфуча възмутено тя.
— За безогледна, войнствена, безсрамна, ужасно недисциплинирана бандитка — отговори той. — Без капчица дискретност, когато става въпрос за личните ти работи.
Габриел направи гримаса, но беше достатъчно честна да си признае, че в миналото му беше давала безброй поводи да си състави тази преценка.
— Тогава ще те наказвам с високомерие и презрение — обеща тя. — Или предпочиташ ярка враждебност?
— Обичайната учтивост е напълно достатъчна. — Той обхвана шията й с две ръце и вдигна брадичката й с палци.
— Връзката ни никога не е била лесна — опита се да се пошегува тя. — Не съм сигурна, че ще мога да се държа просто учтиво.
— Говоря съвсем сериозно, Габриел.
— Да, знам.
Той кимна и я целуна по очите.
— Крайно време е да се прибираш. Вече се разсъмва.
— Няма закон, който да забранява разходки на разсъмване — отговори тя. — Ти нали няма да тръгнеш по петите ми към града?
— Разбира се, че няма. Хайде, изчезвай! — Той я обърна и я бутна към завесата от клони и листа. — И внимавай за камъните по пътя!
— Не може ли довечера да се срещнем пак тук? — Тя спря и примигва към огнената топка на изгряващото слънце.
— Може би. Зависи какво ще ни донесе денят. Аз ще те уведомя.
— Тъй вярно, милорд. — Тя му прати въздушна целувка и се отдалечи. Вървеше с леки крачки, сякаш танцуваше, въпреки безсънната нощ.
Натаниъл остана още почти час в любовното гнездо, преди да я последва. Седеше в тревата, облегнал гръб на дървото, със затворени очи, и си почиваше в състояние на полудрямка, което го ободряваше почти колкото няколко часа дълбок сън.
Значи Габриел се бе отказала от шпионажа? Дали беше завинаги?
Тази мисъл го стопли. Когато излезе на пътеката, първите слънчеви лъчи вече заливаха сребърната корона на върбата.
— Контеса Дьо Босер е възхитителна жена — отбеляза граф Николай Толстой, пусна лорнета си и си взе стрида от таблата на минаващия прислужник.
— Прав сте — отговори Натаниъл равнодушно. — Но трябва да призная, че княгиня Кирова отговаря повече на вкуса ми.
— О, нима обичате меки, пухкави блондинки? — засмя се графът. — Аз харесвам месо с повече подправки. — Той се изсмя на остроумието си с типичното мъжко самодоволство, което ужасно нервираше Натаниъл.
— Чух, че са ви възложили задача всяка сутрин да се осведомявате за здравето на Наполеон — каза той, за да смени темата.
— О, да. Царят всяка сутрин пита загрижено дали скъпият му приятел и съюзник е прекарал спокойна нощ — отвърна Толстой. — Генерал Дюрок е получил същата задача от Наполеон и всяка сутрин в девет чука на нашата врата.
— Колко трогателно — изрече сухо Натаниъл и графът кимна.
— Добър вечер, джентълмени. Успяхте ли да пояздите тази сутрин? — Габриел се плъзгаше през салона към тях. Роклята от гълъбовосив италиански жоржет се увиваше около нея като въздушен облак и загатваше за дългите крака и изкусителните извивки на тялото й.