— Глупости — отговори след малко тя. — Такива неща се случват навсякъде в Тилзит. Хората тичат по улиците и скачат от легло в легло…
— Откъде знаеш?
— Чувала съм — отвърна надменно тя.
Натаниъл я наблюдаваше объркано. Очевидно не осъзнаваше, че стои пред него полугола и с развален бален тоалет.
— Какво, за бога, те накара да дойдеш без предупреждение в квартирата ми? Или и това не знаеш?
— Донесох ти подарък — заяви тя. — Може би ще ти се стори странен, но…
— Бих те помолил да се облечеш и приведеш в приличен вид, за да мога да се концентрирам — каза сърдито той, взе от пода панталонките й, нахлузи ги на краката й и ги вдигна на хълбоците. — А сега оправи полата си.
Габриел разтърси измачканата коприна и вдигна ръце към главата си — фризурата, над която се беше трудила Анет, беше безнадеждно развалена. Тя извади щраусовите пера от къдриците си и ги хвърли на масата, откопча диамантените игли и разпусна косата си. Среса разбърканите къдрици с пръсти и това привично действие успокои нервите й и й даде време да събере мислите си.
— Така по-добре ли е? — попита тя дяволито.
— Да, малко — кимна Натаниъл. — Проблемът бяха перата. Наистина изглеждаха не на място. — Той посегна към едното и помилва меката перушина. — Трябва да се върнеш вкъщи и да помолиш камериерката да ти направи нова фризура, преди да отидеш в пруската резиденция.
— Мисля да не ходя на бала — каза Габриел. — Имаш ли чаша вино за мен?
— Убедих Толстой да ми отстъпи малко от скъпоценния си запас порто. — Натаниъл отвори вратичката на шкафа и извади бутилка и две обикновени чаши. — За съжаление хазайката ми не обича много да чисти — усмихна се извинително той, изтри чашите с кърпичката си и ги напълни с вино.
— Леглото е много тясно — промърмори тя, като пое чашата.
— Затова пък масата го компенсира — засмя се сухо той. Въпросите в главата му се множаха, на по лицето му не трепваше нито едно мускулче. Какъв странен подарък се криеше зад това бурно посещение? Габриел изглеждаше дълбоко развълнувана. Явно я мъчеше нещо и то не беше свързано със страстта.
— Хайде, говори — подкани я той. — Какъв подарък ми носиш?
Габриел отпи глътка вино и отговори бавно.
— Подаръкът е под формата на информация.
Натаниъл остана абсолютно неподвижен, устремил поглед към лицето й.
— В мирният договор трябва да бъдат включени няколко тайни клаузи. Една от тях задължава Александър да изтъргува мир между Англия и Франция. Ако англичаните откажат, руснаците се задължават да обявят война на Англия и да участват в континенталната бариера заедно с Франция и съюзниците й — и да убедят Дания и Швеция да се присъединят към бариерата.
Натаниъл мълча дълго. Наполеон бе принудил народите, които беше покорил, да участват в морска блокада, която трябваше да доведе Англия до глад и да я принуди да капитулира. Благосъстоянието, да, дори оцеляването на Англия зависеха от презморската търговия. Ако Наполеон успееше да затвори достъпа на Англия до всички европейски пристанища, търговията щеше да замре и нацията от бакали, както я наричаше Наполеон, щеше да падне на колене. Блокадата вече оказваше сериозно отрицателно въздействие върху икономическото положение на страната, но докато Русия водеше война с Франция, поне балтийските пристанища оставаха отворени за английския търговски флот. Ако Русия принудеше скандинавските страни, обвързани с договори, да се присъединят към блокадата, Балтийско море щеше да се затвори напълно и британската търговия беше осъдена на гибел. В страната щеше да настъпи глад.
Натаниъл знаеше също, че никакви настоявания, никакво убеждаване от страна на Русия не можеха да накарат английското правителство да сключи мир с Наполеон. Това означаваше, че при подписване на тайните клаузи войната с Русия и затварянето на балтийските пристанища ставаха неизбежни.
Габриел му бе донесла информация с неоценима стойност. Трябваше да я обмисли на спокойствие. В момента не беше в състояние да проумее последствията.
— Защо ми казваш това? — попита най-сетне той.
— Нали ти казах, че това е подарък. — Тя въртеше нервно чашата в ръцете си. — Любовен дар.
— Нима си готова да предадеш собствената си страна?
Габриел поклати глава.
— Веднъж вече ти казах, че Наполеон е зло за Франция. Не предавам страната си.
— Но само допреди няколко месеца ти шпионираше в полза на Франция. — Нямаше как да не й напомни този факт.
— Шпионирах за Франция, защото любовникът ми беше шпионин. Сега ти предлагам ценна информация като любовен дар. — Дали щеше да й повярва? Трябваше, защото това беше чистата истина. Не искаше да го погледне, не искаше да види израза на лицето му, но се принуди да го стори.