Значи любовникът й наистина е бил шпионин, мислеше си Натаниъл. Това предположение се бе появило още в парижкия бордей. След всичко, което знаеше за Габриел, тя със сигурност беше участвала активно в живота на любовника си и бе възприела убежденията му.
Натаниъл се облегна на масата и я погледна пронизващо.
— Любовен дар?
— Аз те обичам — обясни просто тя. — Знам, че няма да понеса нова раздяла. Знам също, че не можем да бъдем заедно, ако сме от двете страни на барикадата в тази дяволска война. Винаги съм се разкъсвала между лоялността си към Англия и верността си към Франция. Сега взех решение. Зарът е хвърлен.
Натаниъл шумно пое въздух. Ръцете му трепереха неудържимо. Силата на това просто обяснение го разтърси до дън душа, но в момента беше неспособен да оцени какво означаваше то за него.
— Как получи тази информация? — попита той и Габриел му разказа историята на Талейран.
— Ти си много привързана към кръстника си. — Натаниъл все още не смееше да приеме обяснението й. — Защо си решила да го предадеш?
— Не мисля, че го предавам — отговори спокойно Габриел. Защо Натаниъл изглеждаше така, сякаш изобщо не я е чул? Защо не реагираше?
Като се стараеше да говори делово, тя му обясни как стояха нещата, като остана съвсем близо до истината, без да разкрива истинските цели на Талейран.
— Кръстникът ми вярва в силна, единна Европа. Не ме е осведомил за дългосрочните си планове, но знам, че е против съюза между Франция и Русия. Опитва се да манипулира руските преговарящи знам това със сто процента сигурност, а като съдя по всичко, което съм преживяла с него, съм готова да се обзаложа на каквото искаш, че е убеден противник на тайните клаузи — също като Англия.
Аргументите й бяха разумни, добре обосновани и убедителни, особено като имаше предвид онова, което самият той знаеше за честолюбието и славата на Талейран. Каквото и да я бе накарало да му донесе тази информация, тя беше чисто злато и само глупак би оспорил истинността й. Според собствените му наблюдения над хода на срещата Александър беше готов да ухажва Наполеон със същата безогледност, с която преди това беше воювал с него.
— Трябва веднага да тръгна за Англия! — заяви той и се отблъсна от масата.
— Още сега?
— На разсъмване.
— И аз ще дойда.
— Не ставай глупава — изсъска той и изтри заявлението й с пренебрежителен жест.
— Аз ти казах, че те обичам — отвърна спокойно Габриел. — Нищо ли няма да ми дадеш за това признание?
Натаниъл я погледна мълчаливо и отново си повтори обяснението й дума по дума. Когато заговори, гласът му прозвуча необикновено колебливо, сякаш търсеше думите.
— Това е толкова скъпоценен подарък, че не знам дали моята любов е достатъчна като отговор. Аз не притежавам твоето великодушие, Габриел, и ме е страх, ужасно ме е страх да не те нараня.
Габриел поклати глава.
— Не ме нараняваш — каза меко тя. — Не си наранил и Хелън.
— Аз съм отговорен за смъртта й. — От гърдите му се изтръгна стон. — Не мислех за нея, мислех само за собствените си потребности и те я убиха.
— Я не говори глупости — възрази тя, взе ръцете му и ги стисна с все сила. — Не можеш до края на живота си да плащаш за една единствена грешка. Аз не се страхувам от теб.
Когато той не отговори, а само остави ръцете си в нейните, тя попита рязко:
— Обичаш ли ме, Натаниъл?
— О, да. — Отговорът прозвуча като въздишка.
— Тогава не виждам пречки да сме заедно. — На лицето й изгря обичайната крива усмивка.
— Нека първо да предам информацията. — Той я притисна до гърдите си. — Трябва веднага да замина за Англия, разбери. В момента не мога да мисля за нищо друго. Ти ме побърка с тази информация. Знам, че повече от всичко на света искам да съм с теб, но все още не мога да победя скрупулите си. Дай ми малко време.
Габриел усети искреността на молбата му и не настоя повече.
— Добре. — Целуна го леко и продължи: — Разбирам… или поне си мисля, че те разбирам. — Отстъпи назад и ръцете му увиснаха, сякаш беше изпуснат нещо.
Габриел взе перата си от масата и попита ведро:
— По кой път ще минеш?
Непринудеността й очевидно разсея напрежението му.
— Ще препусна към Каркелн и оттам ще взема кораб за Копенхаген. По море е по-сигурно, отколкото по суша, а и плаването е по-бързо.
— Желая ти да стигнеш по най-бързия начин.
Той приглади косите си.
— Може би не постъпвам правилно, Габриел, но не знам какво друго бих могъл да направя при тези обстоятелства. Ще дойдеш ли скоро в Англия?