— Нали казахте два коня?
— Да, но остана само един.
— Същата цена — заяви той и очите му пак се завъртяха на различни страни.
— Съгласна — отговори тя с нетърпеливо вдигане на раменете и скочи от седлото. — Ще го вържа за релинга.
Натаниъл не продумваше. Имаше да й каже много неща, но не можеше да го направи на палубата, пред целия екипаж. Габриел чисто и просто бе последвала импулса си, както правеше винаги, и той се укори, че не го е предвидил. Бе приела отказа му с такава мекота и покорност, че трябваше веднага да я заподозре. Едва сега забеляза, че от ръката й капеше кръв и оставяше лепкава следа по дъските. Сигурно е била улучена от ножа на някой от онези идиоти, когато се бе хвърлила да го спасява.
Веднага развърза шалчето си и отиде при нея.
— Габриел, ти кървиш. Остани на място и дай да те превържа. По-късно ще видим раната. Нека да излезем в открито море. — Превърза я с коприненото шалче и попита: — Къде всъщност отиваме?
— Как къде? В Копенхаген — отговори учудено тя. — С кораба, който ни чака ей там, в залива. Името му е „Категат“.
Натаниъл седна на дъските, опря гръб на релинга и вдигна лице към слънцето. Лекият бриз гонеше парещата горещина и най-вече гадните миризма на градчето. Габриел върза коня си и седна до него.
Не й се вярваше моментното мълчание на Натаниъл да означава, че няма какво да й каже. Бурята щеше да се разрази, когато събере сили, затова беше по-добре и тя да си мълчи.
Гребците бързо преодоляха разстоянието до „Категат“. Габриел се качи след капитана по люлеещата се въжена стълба. Натаниъл я следваше по петите.
— С коня ви ще се оправим някак — каза капитанът. — На кърмата има кабина за двамата… хмм… — Здравото му око бе устремено с неприкрито любопитство към Габриел, преценяваше фигурата й. Наметката се бе свлякла от раменете й и бричът и ризата по-скоро подчертаваха, отколкото скриваха разкошните извивки на тялото й — …джентълмени — добави той и в погледа му светна похот.
Габриел запази високомерното си изражение. Натаниъл се взираше във водата и се правеше на глух. Капитанът вдигна рамене.
— Това не ме засяга. Щом си плащате пътя, аз няма да задавам въпроси. — И протегна ръка към Габриел. — Доколкото си спомням, уговорихме се за четиридесет ливри.
Натаниъл изсвири през зъби, но Габриел най-спокойно извади кожената кесия от ризата си и изсипа монетите в шепата на датчанина.
— Пребройте ги, за да се уверите, че не ви лъжа. И се грижете добре за коня.
Капитанът преброи внимателно монетите, после се обърна и започна да дава заповеди на моряците. Само след половин час уплашеният кон на Габриел бе качен на борда с помощта на мрежа и настанен на кърмата.
Едва тогава Натаниъл проговори.
— Ела под палубата. — Това беше строга заповед.
Габриел го последва покорно до малката, оскъдно мебелирана, но чиста кабина с мъничко кръгло прозорче и две тесни койки по дългата стена.
Натаниъл затвори енергично вратата, облегна се на рамката и втренчи мрачен поглед в спътницата си.
— В името на бога — извика той най-сетне, — ти заслужаваш порция здрав бой, Габриел!
— Много мило от твоя страна, след като тъкмо спасих скъпоценната ти кожа — отговори намръщено тя. — И — ако ми позволиш да отбележа, — това се случва за втори път.
— Питам се как става така, че кожата ми трябва да се спасява точно когато ти си наблизо — изсъска той.
— Това е несправедливо! — извика възмутено Габриел. — Няма нищо общо с мен и ти го знаеш.
Естествено, че го знаеше, но още не беше готов да го признае.
— Изрично ти забраних да идваш.
— О, така ли? — Габриел огледа с интерес малката кабина. — Коя койка си избираш?
Той не обърна внимание на въпроса й.
— Какво измисли, за да обясниш на кръстника си, че трябва незабавно да заминеш?
— Казах му истината — отговори тя с усмивка.
— Какво?
— Моят кръстник винаги проявява разбиране към слабостите на плътта — уведоми го тържествено тя. — Писах му, че имам връзка с Бенедикт Лубиенски и смятаме да прекараме известно време в Данциг, за да не ни безпокоят, а после, когато се наситим един на друг, ще реша къде да отида.
Натаниъл я зяпна изумено. Историята звучеше дяволски разумно. Габриел не беше наивно момиче, а вдовица с любовници в миналото си. Талейран я познаваше добре. Такъв беше светът. Наполеон имаше своята Мария Валевска, Жозефина му пишеше всеки ден и го засипваше с ревниви упреци. Самият Талейран беше имал безброй любовници. Нямаше абсолютно никаква причина да не повярват в историята й… особено след като беше отчасти вярна.