— Затова тръгнах преди теб — продължи Габриел, когато мълчанието се проточи. — Уговорих се с капитана да вземе двама пътници за Копенхаген. Там лесно ще се прехвърлим на някой английски търговски кораб за Лондон, не мислиш ли и ти така?
Тя бе изпълнила собствения му план — бързо и изключително ефективно.
— Ела при мен и ми позволи да огледам по-внимателно раната на ръката ти — каза тихо той.
— О, нищо ми няма… сигурно е само драскотина — отговори облекчено тя и прие доволно мълчаливата му капитулация зад тази рязка смяна на темата.
— Казах да дойдеш при мен! — изгърмя нетърпеливо Натаниъл. Габриел прекоси кабината с бързи крачки.
— Нямаш повод да ми ревеш така.
— Очевидно нямам друг начин да изразя гнева си — изсъска той през здраво стиснати зъби и отвърза шалчето от ръката й.
— Аз те обичам — повтори твърдо Габриел — и взех решение. Отсега нататък няма да се отървеш от мен. Готова съм да чакам, докато свикнеш с тази мисъл, но смятам, че това ще стане по-бързо, ако съм до теб. Където си ти, там ще съм и аз.
— Раната наистина е повърхностна, но трябва да я промия — каза предпазливо Натаниъл.
— Наистина ли? — Тя наклони глава и го погледна изпитателно. — Нима вече си свикнал с мисълта, че ще бъда винаги с теб?
Той пусна ръката й, взе главата й между двете си ръце и зарови пръсти в разрошената коса.
— Да, да! — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Знам, че съм победен. Приемам факта, че вече няма да се отърва от теб. Ще ида да питам онзи датски главорез на палубата има ли право да ни ожени.
— Това май беше предложение за женитба, сър?
— Не, не е предложение, а заповед. Крайно време е аз да взема инициативата.
— О, да, щом така желаеш — отговори великодушно Габриел. — Трябва да кажа, че вече ми омръзна да вземам важните решения сама.
Натаниъл я стисна по-здраво и тя изохка.
— Сигурна ли си, Габриел? Сигурна ли си, че ме обичаш… че приемаш всичко онова, в което вярвам? Че си готова да ми се довериш?
— Да — отговори просто тя, — сигурна съм. А ти? Ти сигурен ли си в себе си?
Натаниъл кимна.
— Все още ме е страх, но знам, че те обичам и ще направя всичко по силите си, за да те видя щастлива.
Той, притисна устни в нейните и в секундата, преди да се разтопи от горещата му целувка, Габриел си помисли, че беше прибягнала до лъжата само по необходимост. Бъдещето им щеше да почива върху една безобидна измама.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
По гърба на овехтелия черен жакет на мистър Джефри пълзеше мравка. Още една минута и щеше да стигне до раменете му и да пропълзи по тила. Учителят имаше мършав врат като на пиле, на всичкото отгоре винаги мръсен. Бялата яка на ризата беше с тъмен мазен ръб.
Джейк наблюдаваше замечтано напредването на мравката и се питаше какво ще направи учителят, когато я усети върху кожата си. Сигурно няма да забележи мъничкото насекомо, то ще се мушне в ризата му и ще го ухапе.
Джейк се ухили злобно и продължи тази приятна мисъл. Може би мравката беше отровна, мястото на ухапването щеше да се подуе и мистър Джефри щеше да пази леглото с температура. Може би положението му щеше да се влоши и той щеше да бъде принуден да напусне Беърли Мейнър и да се върне там, откъдето бе дошъл.
Една муха се удари в стъклото на прозореца, бръмчейки сърдито, тебеширът на мистър Джефри изскърца по дъската. Джейк огледа дългите редици числа, изписани на дъската, и се намръщи. Само след минута учителят щеше да му нареди да излезе на дъската и да реши задачата, но той не можеше да го направи, защото не разбираше сложните сметки. Сигурно щеше да ги разбере, ако господинът не говореше постоянно с този ужасяващо досаден, монотонен глас.
В учебната стая беше топло. Мистър Джефри се отличаваше с постоянна враждебност към чистия въздух — твърдеше, че се отразявал зле на гърдите му. Татко му и Габи обичаха да са навън. Баща му отсъстваше вече доста време. Джейк копнееше за Габи. Татко бе казал, че тя е трябвало да остане в Париж и че Джейк не е виновен, задето не е могла да се върне с тях. Но момчето все по-често си мислеше, че баща му го е излъгал…
В очите му запариха сълзи и той запримигва енергично, за да ги прогони. Винаги когато мислеше за Габи, му се искаше да плаче. Тя беше толкова топла, винаги се смееше, дрехите й бяха прекрасни и ухаеше на рози…
— Ау! — Той нададе болезнен вик, надигна се и разтърка пръстите си. Мистър Джефри стоеше пред него с гневно святкащи очи и почукваше с пръчката по ръба на чина.