— Не обича да говори за деца — обясни братовчедка й. — Убеден е, че само той е виновен за смъртта на Хелън. Подозирам, че не иска повече деца.
— О! — намръщи се Джорджи. — А ти искаш ли да имаш деца?
— О, да, много — засмя се Габриел.
— И какво ще правиш?
— Надявам се да свикне бързо с новото си положение и да престане да се тревожи. Тогава ще се случи по съвсем естествен начин.
— Ами ако не свикне?
Габриел вдигна рамене.
— Ще мисля, когато му дойде времето. — Тя отвори гардероба и показа на Джорджи роклите, грижливо окачени от Ели. — Е, какво да облека? Не мога да нося черно, нали, все пак се омъжвам.
— Естествено, че няма да носиш черно — отговори възмутено Джорджи. — Дори ти не би направила такова нещо. — Тя огледа роклите. — Какво ще кажеш за тази?
Габриел наклони глава и огледа намръщено красивата роба от лилав крепдешин.
— Не, не мисля. Имам една от коприна с цвят на слонова кост, с черни панделки на ръкавите… А, ти ли си, Натаниъл? — Тя се обърна и се усмихна на съпруга си. — Мислиш ли, че бих могла да нося рокля с панделки от черно кадифе?
— Не бих се одързостил да имам мнение, когато става въпрос за гардероба ти отговори той със стиснати устни. Погледът му беше все така неприветлив. — Исках да се посъветваме за Джефри, но виждам, че си заета.
— Аз тъкмо си тръгвах — каза бързо Джорджи. — Трябва да помисля какво ще облека на сватбата ви.
— Мисля, че мисис Бейли е занесла багажа ви в червения апартамент — каза Натаниъл, официално както обикновено, и й отвори вратата.
— Благодаря. — Джорджи се изнесе бързо, питайки се какво, за бога, намира братовчедка й в мъж като Натаниъл Прайд. Понякога беше достъпен и любезен, но бързо ставаше студен и остър като камък.
Габриел погледна въпросително съпруга си.
— Защо имам чувството, че си дошъл да ми кажеш нещо неприятно?
— Какво става с теб? Откъде се взе тази вулгарна и недискретна забележка? — попита рязко той. — Смути всички ни.
— Не, ти смути всички ни — поправи го тя, — като ми се скара така грубо.
Натаниъл застана до отворения прозорец и се загледа навън, без да отговори. Над реката се носеха птици, вечерният въздух беше потискащо горещ.
Не искаше да води този разговор, но знаеше, че е длъжен да бъде откровен, заради Габриел. Досега не осъзнаваше колко силни са чувствата му към нея.
— Не искам повече деца, Габриел. — Най-сетне го каза!
Габриел приседна на ръба на дивана.
— Искаш да кажеш, че не искаш да забременея?
— То е същото. — Той се обърна към нея. Очите му светеха загрижено, но изражението му беше решително.
Габриел поклати глава.
— Не, разбира се, че не е същото. Трябва най-сетне да разбереш, че аз не съм като Хелън. Аз съм силна като кон и ти го знаеш много добре. Освен това…
— Не искам да говорим повече за това, Габриел — прекъсна я рязко той. — Не съм готов да създам още деца. Съжалявам.
— Не смяташ ли, че прибързваш? — попита тихо тя. — Не можеш да вземеш това решение, преди…
— Бях длъжен да ти го кажа — прекъсна я отново той. — Ако не можеш да го приемеш, ще проявя разбира не, ако ги… ако… — Той млъкна рязко, зарови пръсти в косата си, очите му блеснаха измъчено. — Ако пожелаеш да се откажеш от нашата сватба — изрече бързо той.
Божичко, този човек говореше сериозно! Инстинктивно тя се опита да разведри малко натегнатата атмосфера.
— Но ние вече сме женени!
Натаниъл поклати глава.
— Да забравим онази смешна церемония. Само бог знае дали беше легална, но аз съм готов да забравя, че се е състояла.
— Аз обаче не съм готова — възрази твърдо Габриел. И намирам, че е крайно неприлично от твоя страна да намекваш, че мога да извърша бигамия.
— Не си прави шеги с това.
— Шегувам се, защото не виждам какво друго бих могла да направя — отговори сърдито тя. — Ти се държиш детински.
— Напротив, говоря сериозно — избухна той. — И се опитвам да те предпазя от една фатална грешка.
— О, така ли! — Тя скочи и очите й засвяткаха гневно. — Ще ти кажа нещо, Натаниъл Прайд. Никой няма право да ме предпазва от каквото и да било. Ще правя грешки, колкото и когато си поискам. И ако това включва женитбата с един арогантен, самовлюбен, намръщен и безчовечен идиот, е, добре, така да бъде!
— Станала си невероятно свадлива — отговори меко Натаниъл, когато по вените му потече сладко облекчение.
— Защо ти не помислиш малко дали искаш да се ожениш за мен?
— О, мислил съм — отговори той с коварна усмивка. — Много пъти. Няма разлика.
— Копеле — изсъска тя и се засмя, облекчена, че болезненото напрежение е отслабнало. Той щеше да промени мнението си, но първо трябваше да се почувства сигурен в брака си — тя беше убедена в това. Имаха предостатъчно време.