ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Потопили са цялата датска флота! Бомбардирали са Копенхаген и са потопили цялата датска флота! — Император Наполеон ходеше напред-назад в заседателната зала на Тюйлери и закръгленият корем се носеше пред късите му крака като барабан, а коравите очи хвърляха гневни погледи към събралите се министри.
— Така изглежда, сир — кимна спокойно Талейран и си взе щипка емфие. Новопровъзгласеният заместник велик княз на Франция стоеше в една ниша, облегнат на широката рамка на прозореца, и разтриваше сакатия си крак, докато около него се водеха оживени дискусии.
Английското правителство беше реагирало бързо и ефективно на информацията, която Талейран бе изпратил от Тилзит. Вече нямаше датска флота, която да подсили блокадата на балтийските пристанища. Естествено датчаните не бяха много щастливи от този факт, този ход ги бе направил ожесточени врагове на Англия, но най-важното беше, че по този начин тайните клаузи в договора от Тилзит бяха загубили заплашителността си.
Талейран се загледа замислено към парка под прозореца, потопен в златното сияние на слънцето. Есента беше в разгара си. Листата на платаните бяха червено-кафяви, алеите бяха изпъстрени с есенни цветя. Откъм Сена се носеше гневен кучешки лай. Под Пон Ньоф минаваше дълъг товарен сал.
— Мосю Талейран, какво ще кажете за отказа на португалското правителство да подсили блокадата? — Новият външен министър зададе въпроса с известно колебание. Беше свикнал да се допитва до своя шеф за всичко и още не се решаваше да изрази по-енергично собственото си становище.
— Крайно неблагоприятно обстоятелство, като се има предвид катастрофата с датчаните — отговори бившият външен министър.
— Неблагоприятно? Така ли го наричате? — избухна императорът. — А аз ви казвам, че това е предателство! — След поредния изблик на гняв той млъкна рязко и огледа Талейран с неприкрита враждебност. Този мъж беше прекалено хитър. Всеки дипломатически двор в Европа се доверяваше на мненията му и се вслушваше в съвета му. Ако някога се появят различия между моето и неговото мнение, каза си с недобро чувство императорът, мнението на бившия външен министър ще тежи много повече от моето.
Само ако можеше да се лиши от хитростта и компетентността на този човек! Положението беше колкото неприятно, толкова и неподходящо за един император — да зависи от помощта на човек като Талейран, от подкрепата на съветник със собствени възгледи, който не се страхува да ги изкаже. Фактът си беше факт: император Наполеон не беше в състояние да управлява огромната си империя без Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор.
— Ако се присъедини към блокадата, Португалия е обречена на фалит, сир — обясни Талейран, както беше правил и друг път. Това беше само още един случай, в който императорът отказваше да се вслуша в призивите за умереност. Наполеон не понасяше да му противоречат. Той гледаше напред не за да определи евентуалните последствия, а за да подхрани честолюбието си. Силата му беше в това, да използва съществуващите обстоятелства в своя изгода, и то незабавно. За разлика от него Талейран виждаше катастрофалните последствия от увеличаването на товара върху Франция в този момент.
— Ще помолим испанците за помощ — оповести Наполеон. — Ще предложим на Испания да разцепи Португалия, така португалците ще станат послушни. Шампани, изпратете вест до испанския крал и го помолете да изпрати свой доверен човек за тайна конференция във Фонтенбло, която ще започне още следващия месец, когато дворът се премести там.
Талейран се посвети отново на разглеждането на градините под прозореца. Английското правителство трябваше незабавно да узнае за това намерение на Наполеон. Покоряването на Португалия беше само претекст. Наполеон искаше да контролира целия Иберийски полуостров. Сигурно щеше да примами испанците с предложения да получат част от Португалия и с фалшиво приятелство, но те щяха да разкрият истинските му цели веднага щом му разрешат свободно преминаване през страната, за да нахлуе в Португалия. Влезеше ли в Испания, Наполеон щеше да овладее най-важните стратегически пунктове и никога нямаше да се отърват от него.
Англичаните не можеха да си позволят да останат бездейни и да чакат Иберийският полуостров да се присъедини без съпротива към френската империя и смъртоносната блокада да се разпростре върху испанските и португалските пристанища.
Габриел беше вече жена на своя резидент, а Фуше беснееше от гняв. Полицейският министър имаше дълга ръка, но нямаше как да си отмъсти на Габриел, без да застраши несигурния съюз с Талейран, съюз, който му беше спешно необходим и беше много по-важен от жаждата му за отмъщение. Габриел не биваше да напуска Англия — там беше на сигурно място.