Скъпата ми кръщелница е на точното място в точното време, каза си с усмивка бившият външен министър. И ще ми бъде много полезна — ако успея да я убедя.
Щеше да й изпрати тайната информация и да й предложи да я предаде на подходящия човек. Габриел имаше остър ум и гледаше напред. Не можеше да си представи, че ще се откаже да повтори онова, което веднъж вече беше извършила с такъв успех. Тя беше длъжна да разбере, че помага на приятелите си и на родината на съпруга си, която сега беше и нейна.
Габриел седеше на каменната пейка в градината с писмото на Талейран в скута си. В краката й се бе образувал дебел килим от меднокафяви листа, които се сипеха непрестанно от стария бук. Във въздуха се носеше пикантна миризма на горящи листа — градинарят беше запалил огромна купчина пред къщичката си — и тази миризма й напомни как през дългите зимни следобеди седяха пред буйния огън, печаха кестени и ядяха препечени филийки с масло. Утешителни, меланхолични картини от детството й при семейство Дьован.
Проклет да е Талейран! Да върви по дяволите мръсната му война! Тя сгъна писмото и го прибра в джоба на пелерината си. Кръстникът й не й казваше кому да предаде информацията, но изрично настояваше да не издава, че има сведенията от него. Пликът беше надписан от женска ръка и бе пристигнал с лондонската пощенска карета. Никой не би могъл да предположи, че писмото е от Талейран.
Габриел се разтрепери. Вече беше доста студено, зад металически сивите облаци над реката се издигаше вечерницата. Тя стана и се запъти бавно към къщата.
Ядосана, изрита купчина листа и изведнъж в главата й се появи спомен, толкова жив и ясен, сякаш беше от вчера… сияен октомврийски ден във Баланси, Гийом, изтегнат в купчина листа. Смееше се предизвикателно и протягаше ръце към нея…
Все още си спомняше живота си с Гийом, но в тъгата винаги се примесваше известна сладост. Спомените бяха от миналото, то не можеше да се върне. Картини от отдавна минали дни, прашни портрети, забравени играчки, стари дрехи, сушени цветя, намерени на тавана. Но не и този спомен, не и този път. Изведнъж Габриел изпита дълбоко усещане на загуба и това съзнание беше силно и горчиво като алое. Защо Гийом трябваше да умре? Кому беше нужна тази смърт?
Гийом гледаше на войната с очите на Талейран и сигурно очакваше от нея да предаде информацията. Щеше да й заяви, че това е неин дълг пред родината.
— Габи… Габи… — Джейк тичаше към нея по алеята. — Изглеждаш тъжна — каза той с обичайната си прямота. — Тъжна ли си? Не искам да те виждам такава. — Стисна ръката й и я погледна страхливо.
— Не съм тъжна — отговори тя с принудена усмивка. — Спомних си миналото и… Свърши ли с уроците?
Джейк направи гримаса.
— Според мен не е справедливо да ходя в къщата на свещеника даже в събота следобед. Ти как мислиш?
Джейк вече учеше в дома на отец Адисън заедно с неговите деца — аранжимент, от който всички бяха доволни и който осигуряваше на момчето възможност да общува със свои връстници.
— Защо не поговориш с татко? — попита хитро Джейк. Знаеше от опит, че когато Габи се застъпи за него пред баща му, нещата обикновено се оправят.
Габриел се усмихна развеселено.
— Ти си бил голям хитрец, хлапако! Щом ходиш на уроци в дома на свещеника, трябва да се придържаш към правилата. Това ти е ясно, нали?
— Тогава поговори с отец Адисън — предложи той без особена надежда. Габриел още не беше утвърдила властта си над свещеника.
— Добре, ще говоря с татко ти, но нищо не ти обещавам.
Джейк кимна и двамата влязоха ръка за ръка във фоайето, където вече бяха запалили свещите. Сушени лавандулови цветове и розови пъпки, поставени в купички по шкафовете, разпространяваха замайващ аромат.
— Побързай, време е да пиеш чай. — Габриел свали пелерината си. Джейк се засмя и се понесе с тропот нагоре по стълбата. Тя се поколеба дали да го последва. Искаше й се да се скрие в будоара си и да размисли какъв избор има, но дълбоко в сърцето си знаеше, че няма такъв… имаше само един път и тя трябваше да го извърви.
Затова се запъти към библиотеката. Нека първо да изпълни обещанието си към Джейк.
Натаниъл вдигна глава от документите си и на лицето му изгря усмивка. Габриел ставаше от ден на ден по-красива и желана.
— Ела и ми позволи да те целуна — каза той и бутна стола си. Тя се наведе към него и бегло плъзна устни по устата му.