— Това едва ли може да се нарече целувка — изръмжа Натаниъл, посегна към ръката й и я привлече в скута си. Погледна в лицето й и се намръщи. — Какво има?
— Нищо. Съвсем нищо — отвърна тихо Габриел и се опита да стане. Хватката около талията й се стегна.
— Не ме лъжи, Габриел. Нещо те тревожи, усещам го.
— Само есента — отговори все така тихо тя и това не бе далеч от истината. — През есента често тъгувам, защото си спомням за родителите си. През октомври дойдох в Англия при семейство Дьован, опитвайки се да разбера какво точно се е случило. — Тя се облегна на рамото му и попипа пръстите, които бяха обхванали талията й.
— Искаш ли да отидем за няколко месеца в Лондон? Сезонът вече е започнал.
— Мислех, че ти мразиш Лондон — погледна го изненадано тя.
— До Коледа все някак ще издържа.
„В Лондон ще е по-лесно да направя, каквото трябва. Там ще има много хора и ще ми е по-лесно да се преструвам.“
— Да, бих отишла в Лондон. — Тя го целуна по устата и се намести по-удобно на коленете му. — Ще вземем и Джейк с нас, нали?
Натаниъл потърка брадичка.
— Ами уроците му?
— Имам много приятели с деца на неговата възраст. Със сигурност ще намерим друго училище, където да продължи. Впрочем, той смята, че е несправедливо да учи и в събота следобед, и ме избра за парламентьор.
— Дръзка малка маймунка — ухили се Натаниъл. — А ти как мислиш?
— Аз мисля, че за събота следобед могат да се измислят много по-интересни… и много по-забавни занимания — отговори решително тя.
— Е, щом ще го водим в Лондон, не е нужно да обсъждаме повече тази тема.
— Боже, какъв справедлив и разумен татко — изрече Габриел с подигравателно учудване. — Не мога да разбера как е възможно да хабиш толкова разум и справедливост за едно единствено дете.
Светлината в очите на Натаниъл угасна. С един замах я изправи на крака, бутна стола си и започна да събира документите си. Не каза нищо, но мълчанието беше красноречиво.
Никакъв напредък по темата деца, каза си обезсърчено Габриел. Натаниъл я докарваше до бяс с упоритостта си. Не допускаше дискусия, всеки път, когато тя заговореше за този въпрос, млъкваше и се затваряше в себе си.
Без да каже дума, Габриел проследи как той отвори трезора и прибра документите. Напрегнатото мълчание се проточи.
Всъщност сега не бива да мисля за деца, каза си вразумително Габриел. Трябваше да реши много по-важен и много по-спешен проблем.
— Кога ще заминем за Лондон? — попита ведро тя, сякаш не бяха говорили по никакви неприятни теми.
Натаниъл се обърна към нея и в очите му светна облекчение.
— Следващата седмица, ако нямаш нищо против — отвърна със същия тон.
— Знам, че Ванбрутови са се настанили на Гросвенър Скуеър още преди три седмици. Ще пиша на Джорджи и ще я уведомя, че идваме… Не е ли редно да изпратим мисис Бейли и Бъртрам да оправят къщата на Бъртън Стрийт?
— Направи всичко, което смяташ за необходимо, скъпа съпруго. — Габриел се справяше отлично с воденето на домакинството и той знаеше, че пита за мнението му само от учтивост.
Габриел кимна и излезе от библиотеката. Когато влезе в будоара си, Ели тъкмо спускаше завесите. Щом видя господарката си, прислужницата оживено й заразправя за някакъв скандал в селото. Габриел слушаше с половин ухо. Обикновено разрешаваше на Ели да й разказва най-новите клюки, защото но този начин узнаваше проблемите и болките на местните хора, в които съпругът й би могъл да се намеси, но тази вечер бъбренето на момичето я изнервяше, а и историята му беше безинтересна.
— Бъди така добра и ми донеси малко чай — помоли тя. — Започва да ме боли глава и се чувствам ужасно.
— Разбира се, милейди, веднага ще донеса. — Добродушното лице на Ели изрази искрена загриженост.
Габриел седна до прозореца и вдигна крака на решетката на камината. Ще предаде информацията на Талейран направо на Саймън. Естествено, Саймън веднага ще каже на Натаниъл, но никой няма да разбере откъде е дошла новината. Ще измисли някакъв анонимен източник. Къртица, която носи строго поверителни сведения от Франция. Не е проблем да изпрати анонимно писмо в кабинета на Саймън в Уестминстър. Бъртън стрийт е съвсем наблизо.
По този начин щеше в известна степен да компенсира злото, което беше сторила на Саймън — нали го бе използвала, за да се добере до Натаниъл. Тогава болката от загубата на Гийом и жаждата за отмъщение бяха по-силни от чувството за вина, че бе измамила приятелите си, но споменът все още й причиняваше неловкост. Натаниъл не говореше за това… всъщност, двамата никога не говореха за онова време — тя бе направила своя избор, знаеше на кого дължи вярност сега и двамата приемаха решението й. Той със сигурност беше вършил същите неща при шпионската си дейност — това беше неизбежно, когато работиш за тайните служби.