Натаниъл направи гримаса, но веднага изпълни молбата й и Габриел се запъти към своите помещения. Ели беше привършила с разопаковането и тъкмо приготвяше вечерната й рокля.
— Бъртрам ще донесе топла вода, мадам.
— О, прекрасно! Наистина имам нужда от баня след дългото пътуване — каза Габриел и отвори чекмеджето с нещата за писане. Първо прочете писмото, което утре сутринта щеше да изпрати в кабинета на Саймън. Написано с печатни букви на парче евтина хартия, купена от обикновен магазин, кратко и ясно съдържание… да не би да беше пропуснала нещо?
Погледът й се премести към „Философските писма“ на етажерката. Трябваше веднага да изпрати кодирано писмо на Талейран, за да го уведоми как стоят нещата.
— Не мога да разбера какво става с това дяволско хлапе! — Гласът на Натаниъл, хем развеселен, хем изнервен, проехтя откъм вратата и тя се стресна, ръцете й затрепериха.
По дяволите! Нима вече не можеше да се владее?
— Защо? Какво прави? — попита спокойно тя, докато пъхаше писмото обратно в чекмеджето. Завъртя мъничкия сребърен ключ и си отдъхна.
— Тича гол по стаята, скача във ваната, изскача навън и пак хуква… и така безкрай!
Габриел се обърна към него и незабелязано пъхна ключа в джоба си.
— Това е първото му идване в Лондон. Естествено е да е възбуден.
— Е, сега вече не е възбуден, мога да те уверя в това — каза Натаниъл, вече на път към собствените си стаи, докато сваляше жакета си.
— Не си му се развикал, нали, Натаниъл?
— Разбира се, че не. — Той хвърли жакета в стаята си и започна да разкопчава ризата си, — Постъпих точно както ми заповядахте мадам — угасих възбудата му. — Направи ироничен поклон и изчезна в стаята си.
На следващата сутрин мръсно улично хлапе връчи на лакея с напудрена перука и лъскава ливрея, който стоеше пред вратите на Уестминстърския палат, запечатан плик. Писмото беше адресирано до лорд Саймън Ванбруг.
Лакеят изобщо не обърна внимание на момчето и, естествено, не можа да го опише, когато след няколко минути го повикаха при лорд Ванбруг.
— Каза ли ви откъде идва писмото?
— Не, милорд.
— Попитахте ли го?
— Не, милорд.
— По дяволите! Някой трябва да му го е дал…
— Да, милорд. — Лакеят се загледа към прастарата каменна стена, която се виеше към Темза.
Саймън беше бесен. Ако информацията в писмото беше вярна, тя заслужаваше специално внимание. Беше не по-малко ценна от сведенията за тайните клаузи в договора от Тилзит.
Освободи лакея, взе шапката и бастуна си и излезе бързо от Уестминстър. Спря първия файтон, който мина по улицата и отиде на Бъртън Стрийт.
Натаниъл излезе от дома си точно в мига, когато файтонът спря пред стълбището. Носеше бричове от дивечова кожа и високи ботуши с кончови.
— Здравей, Саймън, какво те води у нас толкова рано? — Гласът му беше весел. — Нямаш ли важна държавна работа?
— Разбира се, че имам — изръмжа Саймън. — Трябва веднага да обсъдя нещо с теб.
— Добре, хайде да отидем в Брукс. Смятах да посетя галерията на Мантън, за да се поупражнявам в стрелба, но мога и в Брукс. Габриел разговаря с кандидат-готвачките и в къщата цари ужасна бъркотия. Джейк се пързаляше по парапета и се навехна пръста — според мен това е справедливо наказание, но бавачката си скубе косите, а Габриел настоява да повикаме лекар. Още една минута в тази лудница, и ще се напия до безсъзнание.
Той хвана под ръка стария си приятел и го поведе към Пикадили. Въпреки възбудата си, Саймън отбеляза с радост, че Натаниъл най-сетне се е отървал от тъгата и чувството за вина. Това е естествено, каза си с усмивка той, никой не може да живее дълго с Габриел и да остане мрачен и нацупен. Тя шокира хората, но никога не ги потиска.
В приглушената атмосфера на изискания клуб Саймън показа писмото на Натаниъл.
— Донесено ми бе днес сутринта от мистериозен пратеник. — Напълни две чаши с портвайн от гарафата на масата и изпи своята до дъно, докато Натаниъл четеше писмото.
— Тайна среща с испанците във Фонтенбло — повтори полугласно той и отпи от чашата си. — Това се знаеше.
— Но не и заплахата за Португалия.
— Прав си. — Натаниъл се облегна назад и кръстоса крака. — Кой, по дяволите, има достъп до такава информация? — Въпросът беше реторичен и Саймън си спести отговора.
— Да й повярваме ли? — попита той. Натаниъл кимна.
— Не можем да си позволим да не й повярваме. Бонапарт отдавна флиртува с испанците. Трябва да подкрепим Португалия, за да попречим целият Иберийски полуостров да падне в лапите му?
— Ще пратиш ли някои от твоите хора?
Натаниъл кимна повторно.
— Имам добри агенти в Мадрид, които мога да пратя в Лисабон. А може би — добави като на себе си той — е най-добре да отида лично.