— Можеш да поговориш направо с португалския регент — отвърна Саймън. — Ти имаш повече авторитет от агентите си. — Той стана и заяви решително: — Отивам да говоря с министър-председателя. Сигурно ще иска да те види незабавно. — Нахлузи ръкавиците си и добави замислено: — Питам се дали този тайнствен информатор ще ни прати още някое писмо.
— Ако го направи, погрижи се пратеникът да бъде задържан, за да мога да го разпитам. Трябва да разберем кой ни дава сведенията — отговори сухо Натаниъл. — Не понасям манипулацията, дори когато е в ваша полза. Ако информаторът е лоялен към Англия, защо не се разкрие? Може би ще поиска нещо от нас срещу тези сведения, как мислиш?
— Ти си циник — засмя се Саймън. — Може би мотивите му са чисти… лоялност, патриотизъм…
— Не вярвам — отвърна рязко Натаниъл. — Ако беше така, нямаше да се крие. Не, в тази работа има нещо гнило, Саймън, и аз ще разбера какво е.
Той се запъти обратно към Бъртън Стрийт. Главата му беше пълна с планове за пътуването, но усещаше и някаква неловкост. Опитът и инстинктът му подсказваха, че в тази работа има нещо нередно. Вярно, всички шпиони работеха с тайни информатори, но тази новина беше твърде важна и значителна, за да е била получена от аматьор. Той беше убеден, че познава всички опитни играчи на международното поле. Ако информаторът беше новак в занаята, откъде знаеше, че трябва да предаде сведенията точно на Саймън? Никой не знаеше за тесните връзки между Саймън и тайните служби. Единствено министър-председателят. Даже Джорджи и Майлс не знаеха.
Габриел обаче знаеше… Натаниъл спря пред витрината на един магазин и се погледна изненадано в стъклото. Змията на съмнението, която мислеше за мъртва, отново надигна грозната си глава. Веднъж шпионка, винаги шпионка… Не, това беше невъзможно. Тя се бе отказала от шпионската дейност и той нямаше причини да не й вярва. Убеждението й, решителността й бяха искрени. Освен това нямаше как да е забъркана в тази работа. След женитбата им беше лоялна гражданка на Англия и вече нямаше достъп до подобна информация. Даже ако по някаква странна случайност беше попаднала на нещо толкова ценно, щеше да предаде информацията на него, а не да я прати на Саймън. Това беше логичният ход.
Той продължи пътя си, като се опитваше да се убеди в логиката на разсъжденията си. Пред къщата му все още имаше опашка от кандидат-готвачки и в гърдите му се надигна гняв. Защо Габриел не беше приключила с избора?
Когато влезе в утринния салон, Габриел разговаряше с поредната кандидатка. Гневът му се засили.
— За бога, къщата изглежда като агенция за набиране на работници — заяви нелюбезно. — Още ли не си намерила подходящата жена?
— Благодаря ви. Ще се свържа с агенцията — каза Габриел, жената насреща й стана, направи реверанс и излезе.
— Какво ти става? — обърна се тя към мъжа си. — Защо се държа толкова грубо?
— Нервирам се, защото къщата ми прилича на пазар — отговори рязко Натаниъл. — Отвън има поне двайсет жени.
— Нима не разбираш? Не мога просто да ги отпратя, без да съм разговаряла с тях — обясни вразумително Габриел. — Не знам защо, но в момента в града има твърде много безработни готвачки. Вероятно трябваше да кажа на хората от агенцията да ги пресеят малко, но съм забравила.
Тя огледа по-внимателно съпруга си. Натаниъл беше в едно от нетърпеливите си, раздразнителни настроения и ей сега щеше да избухне.
— Нещо те притеснява.
Той зарови пръсти в косата си.
— Преди малко разговарях със Саймън, това е всичко.
Саймън сигурно го бе уведомил за тайната информация! Тя беше очаквала, че лорд Ванбруг първо ще провери дали сведенията са достоверни, ще се посъветва с колегите си от кабинета и с министър-председателя и едва тогава ще поиска съдействие от Натаниъл. Нима Саймън се бе обърнал първо към Натаниъл? Хлапето бе предало писмото преди по-малко от два часа.
— Това ли е всичко? — попита тя подчертано ведро. — Срещите със Саймън никога не са те изкарвали от търпение.
— Мразя загадките — отговори остро той. — И не мога да се отърва от чувството, че по някакъв начин ме използват. — Той я погледна изпитателно. Ръцете й лежаха спокойно в скута.
Не можеше да знае, че дланите й овлажняха. Значи Саймън бе казал първо на него…
— Кой те използва?
— Не знам… още не — добави той и направи няколко крачки по стаята. — Но съм твърдо решен да го открия.
— Не искаш да ми кажеш нищо повече. — Габриел стана и пристъпи към камината. Наведе се да стопли ръцете си, макар че тялото й гореше. Подозираше, че бузите й са зачервени, и топлината на огъня щеше да бъде убедително обяснение.