— И аз не знам — отговори Натаниъл с безсърдечно безгрижие и отключи вратата. — Хайде, направи нещо. Вземи си готвачка и отпрати чакащите жени. Искам къщата ми да е спокойна.
— Тъй вярно, милорд. Казах ли ви вече, че тази сутрин сте в особено властно настроение? — Габриел му изплези език в огледалото и се опита да поприбере къдриците си.
Натаниъл я заплаши с пръст и излезе от салона, без да усеща леката усмивка на устните и енергичността на крачките си.
Габриел позвъни на мисис Бейли и я помоли да повика следващата кандидатка.
Натаниъл отиде в кабинета си. Трябваше да прегледа цял куп доклади. И да реши кой от агентите му е най-подходящ за задачата в Лисабон. Или все пак да замине самият той? Португалският крал беше жалка личност, неспособен да управлява, а министрите му бяха твърде страхливи, за да вземат собствени решения. Никой от тях не беше в състояние да спре френската офанзива. Британското присъствие в Португалия беше от голяма важност.
Посегна механично към едно перо и установи, че е изхабено. Потърси ножчето, което използваше за острене на перата, но не го намери на писалището си и се сети, че снощи го бе дал на Габриел.
В момента не му трябваше, но мислите му хвърчаха и беше твърде неспокоен, за да остане дълго над докладите. Затова изкачи стълбата, спря пред детската стая и си каза, че би трябвало да влезе и да се осведоми как е Джейк. Но първо трябваше да вземе ножчето си.
Дневната на Габриел беше спокойна, обляна от слънчева светлина. Това беше любимата стая на Хелън и тапетите и мебелите свидетелстваха за изискания й вкус. Дали Габриел ще поиска да промени нещо, запита се с интерес той. Пастелните цветове бяха твърде сдържани за сияещата й жизненост.
Секретарят й беше отворен, ножчето за пера беше върху подложката за писане. Той посегна да го вземе и погледът му падна върху отпечатъците от мастило по попивателната.
Странни знаци, обърнати букви, числа. Не искаше да посегне към попивателната, но го направи. Вдигна я и я сложи пред огледалото на тоалетната масичка.
Габриел си бе поиграла с кода от Волтер.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Невъзможно беше все още да е забъркана в шпионаж! Не можеше да е вярно! Беше нелогично!
Натаниъл погледна през празнично наредената маса към мястото, където седеше Габриел — тя водеше оживен разговор със съседа си по маса. Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя вдигна глава. Погледът й се плъзна по дългата повърхност от полирано розово дърво, отрупана с блестящо сребро, потопена в златната светлина на свещите. Устните й се изкривиха в типичната крива усмивка, която внушаваше особена интимност сред официалната вечеря. Тя се обърна отново към своя съсед по маса и Натаниъл чу смеха й, дълбок, мелодичен звук, който винаги го развеселяваше, дори когато беше бесен от гняв.
Собствената му съседка го запита нещо и Натаниъл проумя, че откакто бяха поднесли второто ястие, беше седял в мрачно мълчание. Отговори й с няколко учтиви думи, но изпита облекчение, когато от другата страна я въвлякоха в разговор.
Без да разбере какво прави, той си сипа порция пъдпъдъци в аспик и твърде късно си спомни, че не обича малките птички и не понася аспик.
Беше попитал Габриел какво означават знаците по попивателната — любезен, подчертано безобиден въпрос, — и тя му отговори със същия тон, че много отдавна не е упражнявала ума си по този начин и си е поиграла, за да види дали помни кода и може да го използва.
Обяснението беше напълно логично.
Защо, за бога, Натаниъл ядеше пъдпъдъци в аспик? Габриел се намръщи подозрително, като го видя как разряза една птичка и нетърпеливо я избута на края на чинията си. Той не понасяше аспик, да не говорим за пъдпъдъци. Нима не забелязваше колко е неучтиво да седи и да мълчи? Бедната Хестър Феърчайлд, която седеше от дясната му страна, гледаше така нещастно, сякаш съседът й беше свален вожд на някое диво племе.
През последните дни Натаниъл беше постоянно в лошо настроение и причината беше срещата му със Саймън. Характер като неговия не се задоволяваше просто да получи ценна информация и да действа според нея. С информацията беше свързана някаква тайна и желанието да проникне в нея се бе превърнало почти в мания. Странно защо Габриел не бе помислила за тази възможност.
Натаниъл не знаеше, че ако разреши загадката, няма да си възвърне душевния мир, а ще стане точно обратното. Нейният душевен мир също беше нарушен. Само при мисълта как ще реагира Натаниъл на истината й ставаше лошо. Колкото и полезна да беше информацията, тя, Габриел, продължаваше да го манипулира по заповед на Талейран.