Лейди Уилоби се надигна от мястото си начело на масата, за да даде сигнал на дамите да се отправят към салона. Съседът на Габриел веднага скочи, за да й помогне. Тя забеляза, че Натаниъл закъсня да направи същото със съседката си. Нещо трябваше да се направи… но какво?
Натаниъл остана с лорд Уилоби в трапезарията, дълго след като другите мъже бяха отишли да се присъединят към дамите, които седяха в салона на чаша чай. Лорд Уилоби беше много щастлив, че един от гостите му изяви готовност да опразни с него гарафата с портвайн и най-вече, че този гост не обичаше да разговаря и също като него се задоволяваше да отпива безмълвно от виното си и да гледа втренчено пред себе си.
— Натаниъл все още ли седи в трапезарията, Майлс? — Щом видя стария си приятел, Габриел скочи и отиде при него.
— Да, двамата с Уилоби седят един срещу друг и мълчат. Тази вечер Натаниъл изглежда в ужасно настроение. Какво му е, Габи?
— Не знам. — Майлс нямаше представа с какво се занимава Натаниъл и тя не можеше да оправдае съпруга си дори с претоварване с работа. — Вероятно защото го накарах да дойдем в Лондон. Нали знаеш как мрази големия град. — Тя посочи голямото помещение. — Глупави крясъци на орда маймуни…
Майлс се ухили с разбиране.
— Мислех си, че е престанал да мрази хората.
— Мисля, че това му е вродено — отговори замислено Габриел. — Но обикновено не допуска да се забележи.
— Май си права. Почакай, ще ти донеса чаша чай. — Майлс се запъти към масата, където домакинята наливаше чай, и се върна с две чаши.
— Какво ще кажеш за новия статут на кръстника ти като заместник на великия княз? Титлата звучи добре, но мисля, че не е свързана с особена власт.
Габриел избухна в смях.
— Ако вярваш в това, значи не познаваш Талейран, Майлс. Можеш да бъдеш сигурен, че влиянието му е същото, както когато беше външен министър. Обзалагам се, че миналия месец е бил на срещата във Фонтенбло… О, Джорджи, надявах се да мога да поговоря с теб. — Тя протегна ръка към братовчедка си, която вървеше към нея през групичките дами и господа, които пиеха чай. — Имам нужда от съвета ти. Да поканя ли майка ти и баща ти на вечеря с министър-председателя? Или смяташ, че ще предпочетат компанията на свои приятели?
Гласът й се издигна над общата глъчка и Натаниъл, който бе влязъл незабелязано в салона, побърза да се скрие в най-близката ниша. Какво знаеше Габриел за Фонтенбло? Не беше споделил с нея подробностите от мистериозната информация и тя беше приела отказа му да говори с необичайна покорност.
„Ако е знаела какво пише в анонимното писмо, не е било нужно да ми досажда с въпроси.“
Главата му направо се пръскаше. Подозренията все повече се сгъстяваха. Въпреки това все още не откриваше смисъл в една такава постъпка. Нямаше логични причини тя да не признае открито, ако наистина, по някакво необичайно стечение на обстоятелствата, се е добрала до такава ценна информация. Може би Саймън бе споменат пред нея срещата във Фонтенбло. Тя посещаваше често къщата на Гросвенър Скуеър и обичаше да си говори със Саймън. Приятелят му беше абсолютно откровен с нея.
Не, Габриел не можеше да бъде източникът на онази информация. Вече нямаше контакти с Франция. Или може би имаше? Може би все още принадлежеше към мрежата от френски агенти в Лондон?
Внезапно тя се обърна и като го видя, тъмните й очи светнаха от радост.
Тя се бе заклела, че го обича, че се е отрекла от всички по-ранни задължения и обещания за вярност. Сложи в краката му лоялността си като любовен дар. Следваше го навсякъде, спаси му живота и го принуди да приеме любовта си към нея, както приемаше нейната. Не беше направила нищо, с което да събуди недоверието му. И все пак…
— Ето те и теб, Натаниъл. Вече си мислех, че съм те загубила завинаги заради някаква си гарафа с портвайн. — В гласа й прозвуча лек укор, макар че очите й святкаха весело.
— Да си вървим. Искам да се прибера вкъщи — отговори той. Нямаше намерение да каже точно това, или поне не с този рязък тон. Защо, докато работеше, можеше да се преструва без усилия, не разкриваше по никакъв начин мислите и чувствата си, а в ежедневието все по-често говореше направо от сърцето си, без да е подложил думите си на проверка?
По бузите на Габриел пропълзя лека червенина, брадичката й се вдигна войнствено. Майлс и Джорджи си размениха угрижени погледи и се отдалечиха безшумно.
— Предлагам ти да се прибереш сам. — Гласът й прозвуча ледено. — Случайно още не съм готова да си тръгна.
Той не беше склонен да я остави тук сама. Докато в главата му бушуваха съмнение и недоверие, трябваше да я държи под око. Да не я оставя сама нито за миг. Инстинктивна, но много силна реакция.