— Няма какво да говорим повече. Тръгваме си. — Хвана ръката й и тя усети веднага, че нямаше друг изход, освен да се подчини. Но поне можеше да направи оттеглянето си достойно. Натаниъл бързо премина през салона в търсене на домакинята. Габриел хвърли бърз поглед към мрачното му лице и се постара да запази учтиво изражение на лицето си, да не разкрие нито частица от гнева, който бушуваше в гърдите й. Сбогува се с домакинята, като се постара да компенсира кратките думи на съпруга си с топлота и любезност.
Двамата почакаха във фоайето, докато едно момиче донесе наметката на Габриел, а слугата хукна към оборите да поръча каретата им. Габриел потропваше с краче по паркета, очите й святкаха от гняв. Натаниъл все още стискаше ръката й и когато тя се опита да се освободи, притисна и другата си ръка върху нея, за да й попречи.
Каретата пристигна и слугата побърза да отвори вратичката. На стълбичката Натаниъл я пусна, но вместо да й помогне да се качи, сложи ръка на дупето й и я бутна доста грубичко вътре.
Още преди слугата да е затворил вратичката, тя се обърна и изфуча разярено.
— Какво, по дяволите, ти става? Как посмя да ме извлечеш от салона като невъзпитано дете? Как си позволяваш да се държиш така невъзможно?
Натаниъл не каза нищо. Само облегна глава на кожената тапицерия и обърна лице към прозореца. Фенерът на един нощен пазач освети за миг напрегнатото му лице и Габриел видя издайническото треперене на мускулчетата по лицето му.
— Отговори ми, по дяволите! — Пръстите я сърбяха да го удари, но Натаниъл не беше подходящ мъж за подобен сблъсък. Той умееше да се отбранява.
— Нямам какво да кажа. — Натаниъл най-сетне заговори, но гласът му не казваше нищо. — Уморен съм. Наситих се на тези безкрайни вечери и балове.
— И това е всичко? — извика невярващо тя. — Цяла вечер се държиш като непохватен селянин, обиждаш ме и ме унижаваш по неописуем начин и единственото ти извинение е, че си уморен? Е, добре, Натаниъл Прайд, да знаеш…
— Млъкни!
Острата заповед я изненада толкова силно, че за момент затвори уста. Затвори очи, за да си възвърне поне част от самообладанието, и продължи доста по-умерено:
— Какво има, Натаниъл? Какво се крие зад това странно държание?
Той я погледна с болка в полумрака. Какво, ако я попита направо? Какво, ако тя признае? Нямаше да го понесе. Беше толкова просто. Той не беше в състояние да предизвика фаталното признание. По-добре да живее с гризящите съмнения, отколкото да се справя със знанието, че съпругата му се е омъжила за него не само от любов.
Страхливец… точно така, той беше страхливец. И въпреки това не можеше да се пребори със себе си. Простена и разтри слепоочията си.
— Прощавай. Имам ужасно главоболие. Не можех да мисля за нищо друго, освен да се махна оттам.
— Можеше да не пиеш толкова бордо и портвайн — изфуча тя. Не можеше да се задоволи с това обяснение.
Обърна глава към прозореца и усети как тилът й болезнено се схвана. Поведението му тази вечер не беше просто израз на лошо настроение. Гневният съпруг, която излива недоволството си върху сигурен обект — съпругите често изпълняваха тази функция. Не. Той се държеше толкова възмутително, защото тя беше причина за гнева му.
Възможно ли беше да е заподозрял нещо? Обаче нямаше доказателства и никога нямаше да има. Само небрежността й с попивателната, но за нея имаше убедително обяснение. Даже да беше заподозрял нещо, недоверието му щеше да изчезне с времето, стига тя да не правеше нещо, с което да потвърди подозренията му. Трябваше да пази спокойствие, докато се стигне дотам. А като привидно невинна тя нямаше да приеме без протест тазвечерното му поведение.
— Ако още веднъж ми причиниш такова нещо, Натаниъл, ще ти направя такава сцена, че през следващите шест месеца няма да се осмелиш да си покажеш носа извън собствените си четири стени — заяви тя с приглушен, треперещ от гняв глас.
— Престани да ме заплашваш, Габриел. — В гласа му имаше повече умора, отколкото замаха. — Ако съм те поставил в неудобно положение, моля те за прошка. Изпитвах отчаяна потребност да се махна оттам.
— Можеше да се прибереш сам.
— Нуждая се от утешителната компания на съпругата си. — Въпреки волята му, думите прозвучаха подигравателно.
Каретата спря на Бъртън стрийт, преди Габриел да е намерила подходящ отговор. Натаниъл скочи и й подаде ръка, за да й помогне при слизането. Тя го пренебрегна, мина покрай него и се запъти към къщата. Докато сваляше копринените си ръкавици, ръцете й трепереха.