— Желая ви лека нощ, милорд. Предлагам да си вземете прахче против главоболие. За съжаление още не е измислено средство против лошо настроение.
Тя се понесе по стълбата с развени смарагдовозелени поли и Натаниъл остана сам. От устата му се изтръгна грозно проклятие. Влезе в кабинета си и тресна вратата. Наля си чаша коняк от гарафата на масичката, изпи я на един дъх и отново си наля. В гърдите му зееше огромна студена дупка и конякът не беше в състояние нито да я стопли, нито да я запълни. Не знаеше колко време е останат там, преди да си легне.
Габриел спа лошо и на следващата сутрин се събуди късно. Остана в леглото, питайки се откъде се е взела сковаващата меланхолия, която не й позволяваше да мръдне, но бързо си спомни. Случилото се предишната вечер премина съвсем ясно пред вътрешния й взор. Докога щеше да продължава това… колко време можеше да пази мълчание и да търпи?
Проклет да е Талейран!
Тя дръпна шнура на звънеца до леглото си и зачака Ели да се появи с горещия шоколад.
— Божичко, какъв неприветлив ден, милейди! — Ели я поздрави весело, сложи таблата на масичката до леглото и вдигна розовите кадифени завеси. По оловносивото небе пълзяха тъмни облаци. — Най-добре да запаля свещите — предложи тя, докато тичаше насам-натам по стаята.
Габриел седна в леглото и посегна към чашата с шоколад. Силният аромат я удари в носа и стомахът й се разбунтува.
— Божичко, гади ми се!
Тя скочи от леглото и изчезна зад паравана, където беше нощното гърне.
Когато излезе оттам, още по-бледа отпреди, Ели тъкмо изтърсваше възглавниците.
— Мисля, че е по-добре да пийнете чай вместо шоколад, милейди — посъветва я тя. — Знам, че жените използват различни средства… някои кафе, други чай…
— За какво говориш? — Габриел се върна в леглото, защото трепереше. — Сигурно снощи съм яла нещо, което не ми понася. Най-вероятно пудинга от раци. Веднага забелязах, че има малко странен вкус.
— Не ми се вярва да е бил пудингът, милейди — усмихна се Ели и я зави до брадичката. — Минаха повече от шест седмици, откакто имахте последното си месечно неразположение.
— Какво? — Габриел се облегна на възглавниците, за да погледне новото си положение в очите. — Толкова дълго?
— Да, мадам.
— Велики боже… — пошепна смаяно тя и инстинктивно попипа корема си.
— Да ви донеса ли чай?
— Да, моля те… всичко друго, само не този ужасен шоколад, от който ми се повдига. — Габриел изкриви отвратено уста. — Чуй ме, Ели…
— Да, мадам?
— Искам това да си остане между нас. Никой не бива да узнае, чуваш ли, никой! Ще кажа на негово благородие, щом съм напълно сигурна.
— Разбира се, милейди. — Ели направи реверанс и изчезна с таблата. Габриел затвори очи. На устните й играеше тиха усмивка. Натаниъл сигурно щеше да побеснее, но после щеше да се примири. Можеше да се очаква, че в опиянението на страстта, която често ги разтърсваше като земетресение, предпазливостта му е изневерила за миг.
Във всеки случай тази новина щеше да отклони мислите му в друга посока. Тя беше повод да се тревожи за жена си и бъдещото си дете, не за мнимата й шпионска дейност.
Трябваше да избере благоприятен момент, за да му каже. Но колкото по-скоро, толкова по-добре. Отново помилва корема си. Сладката надежда беше станала действителност. Нямаше причини да чака други признаци. Семето на Натаниъл бе паднало върху плодородна почва.
Ели й донесе чай.
— Позволих си да донеса и филийка сух хляб, мадам. Знам, че много помага — съобщи тя. — Надявам се, че няма да ми се разсърдите. Помня, че когато мама беше бременна с малката Марта, всяка сутрин й препичах филийка хляб.
— Виждам, че ще трябва да разчитам на опита ти, Ели — засмя се Габриел и с удоволствие изяде препечената филийка. Отпи голяма глътка чай и отбеляза: — Май наистина съм по-добре.
— Мама твърди, че трябва да се пие чай от шипки. — Ели нахвърля съчки върху останалите от нощта въглени. — Коя рокля да ви приготвя, милейди?
— О, някой от костюмите за езда. Имам уговорка за езда в парка. — Габриел отметна завивката и стана. Никакво гадене. От днес нататък щеше да пие чай и да яде сух хляб.
Когато слезе, Натаниъл беше в стаята за закуска. При влизането й той вдигна глава от „Газет“, но не й се усмихна.
— Добро утро. Надявам се, че си спала добре.
— Не особено — отговори Габриел и отказа да го дари с усмивка след тази поредна проява на враждебност, — А ти?
— Доста добре, благодаря. — Той се зае отново с вестника си. Сенките под очите му обаче говорят друго, каза си Габриел и огледа с отвращение чиниите на масичката за сервиране. Нищо не й хареса. В стомаха й отново се надигаше гадене. Хвърли поглед към Натаниъл и реши, че моментът не е подходящ да му съобщи новината.