Седна срещу него, взе си филийка препечен хляб, намаза я съвсем тънко с масло и я наряза на парченца. Започна да топи парче по парче в чая и да яде с все по-голямо удоволствие.
— Какво правиш, за бога? — Натаниъл я погледна смаяно.
— Какво има? — уплаши се тя и вдигна глава. — О, това ли? — Погледна парчето хляб в ръката си и също се изненада. — Не знам. Просто ми хареса.
— Отвратително е — заяви Натаниъл. — Освен това е неприлично. Всеки, който те види, ще си помисли, че нямаш зъби в устата си.
— О, съжалявам, ако гледката те обижда, но…
Тя млъкна стреснато, когато стъклото на високия прозорец се счупи с трясък, нещо влетя в стаята и се удари в отсрещната стена.
— Това дяволско хлапе! — Натаниъл скочи и се втурна да търси топката за крикет, паднала под масичката за сервиране. — Това е вторият прозорец за три дни. Изрично му наредих да не играе в близост до къщата!
Габриел стана от стола си.
— Успокой се, Натаниъл — помоли тя. — Това е само един прозорец.
Дори да я бе чул, Натаниъл пренебрегна молбата й. Отвори втория прозорец и изкрещя:
— Джейк! Веднага ела при мен!
След минута на прага застана съкрушеният Джейк.
— Аз… моля за извинение, сър — заекна той. — Упражнявах удар от рамо и топката ми се изплъзна.
— Какво казах миналия път? — попита с треперещ от гняв глас Натаниъл.
Джейк хвърли страхлив поглед към Габриел и тя усети, че се готвеше да потърси защита при нея. За съжаление в тази ситуация намесата й нямаше да помогне на никого: всеки опит да се намеси би засилил гнева на бащата. Затова се отвърна колебливо и посегна към вестника.
— Е? — изфуча Натаниъл, когато Джейк остана безмълвен.
По бузките на момченцето потекоха две големи сълзи и то подсмръкна нещастно.
— Чаках Прими да ме изведе в парка — обясни задавено Джейк. — И реших да се поупражнявам.
— Няма да търпя непослушание — заяви твърдо Натаниъл. Ще прекараш остатъка от деня в учебната стая. До края на седмицата ти е забранено да излизаш в парка.
Очите на Джейк се разшириха от ужас.
— Но, татко…
— Не чу ли какво казах? — изгърмя Натаниъл.
Джейк се обърна рязко и избяга от стаята.
— О, Натаниъл. — Габриел се опита да го укроти поне малко. — Днес следобед трябваше да отиде с децата на Бедфорд в увеселителния парк. От няколко дни говори само за това.
По лицето на Натаниъл ясно пролича, че бе забравил тази уговорка. Въпреки това отговорът му прозвуча твърдо:
— Тогава да се надяваме, че този път ще си научи урока. — И продължи прекъснатата си закуска.
Габриел седя дълго, без да се помръдне. Ако не беше днешният излет, наказанието не би могло да се определи като особено строго, но Джейк беше толкова чувствително дете, че мекият укор обикновено беше достатъчен да предизвика разкаянието му.
— Не би ли могъл все пак да размислиш, Натаниъл? — попита меко тя. — Ако го оставиш още три часа да мисли, че няма да вземе участие в излета, това ще е напълно достатъчно наказание. Знаеш, че винаги е послушен.
— Джейк е мой син — отвърна студено той. — Това не те засяга.
Габриел шумно пое въздух, сякаш бе получила удар в стомаха. Как бе посмял да изрече тези думи? Джейк беше колкото дете на Натаниъл, толкова и нейно, във всички отношения. Той беше една от най-големите им общи радости, една от неразрушимите връзки, които ги свързваха.
Сега и тази връзка щеше да се разкъса.
Без да каже дума, тя стана и излезе от стаята.
Натаниъл стисна глава между ръцете си, надвит от болка и тъга, които не искаше да признае. Не можеше да продължава така. Или щеше да разкрие подозренията си пред Габриел, или трябваше да забрави случилото се веднъж завинаги. Каква беше тази мания да я наранява и унижава — с безумната надежда, че по този начин ще облекчи собствената си болка? Вместо това с всяка минута се чувстваше по-зле.
Кой знае, може би ако се махнеше оттук за известно време, ако погледнеше на живота си от разстояние, нещата щяха да се уредят. Точно така. Щеше да замине за Лисабон. Там го очакваше задача, с която беше длъжен да се справи и щеше да се справи по-добре от всеки друг. А щом се върне, ще намери решението и на този ужасен проблем.
Сутринта мина в трескави приготовления за заминаване. Върна се вкъщи към обед след разговор с министър-председателя. Къщата то посрещна тиха. Тиха и нерадостна.
— Вкъщи ли е съпругата ми?
— Да, милорд, така мисля. — Бъртрам пое шапката и бастуна му. — Доколкото разбрах, ще обядва с мастър Джейк в детската стая.