— Разбирам. Стъкларят поправи ли вече прозореца на стаята за закуска?
— Да, милорд. — Бъртрам се покашля. Страхотен удар беше, милорд. Невероятен замах има малкият. Наблюдавах го от прозореца на стълбището. Момчето ще стане първокласен метач, ако ми позволите тази забележка.
Лицето на Бъртрам остана абсолютно неподвижно, само очите му святкаха весело.
— Първо трябва да се научи да се цели по-добре — изръмжа Натаниъл, но и в неговия глас звънна веселост. След дълга почивка щеше отново да участва в акция и това бе възстановило равновесието му — поне до известна степен.
Качи се на третия етаж и спря пред вратата на детската стая. Веселият глас на Габриел проникваше през дебелата дъбова врата, но синът му не й отговаряше.
Отвори вратата и надникна вътре. В камината гореше буен огън, Габриел и Джейк седяха на масата. При влизането му двамата се обърнаха и мълчаливо го измериха с погледи. Натаниъл се почувства като човекоядец. Сякаш се бяха върнали във времето преди Габриел да дойде в дома им.
Очите на Джейк бяха червени и подути. Погледът на Габриел бе неразгадаем, но той знаеше, че тя все още е гневна и наранена.
— Джейк, днес следобед можеш да вземеш участие в излета с децата на Бедфорд — каза Натаниъл.
Детето нададе див вик, скочи, втурна се към баща си и го прегърна щастливо.
— Но сега ме чуй! — Натаниъл сложи пръст под кръглата, пухкава брадичка и вдигна лицето му. — Надявам се да престанеш да чупиш прозорци, докато се упражняваш да размахваш бухалката. Разбрахме ли се?
— Никога вече! — обеща тържествено Джейк и по лицето му се разля широка усмивка. — Благодаря ти. Ти… ти си най-добрият татко в целия свят.
Натаниъл развеселено поклати глава.
— Мисля, че трябва да побързаш да се приготвиш, ако искаш да пристигнеш навреме. Хайде, тичай!
Джейк изскочи в коридора и се развика за Прими, която трябваше да му помогне да си намери палтото. Габриел не помръдна от мястото си.
— Как така си промени мнението?
— Ти ме накара — отговори той. — Както обикновено. Но сега трябва да говоря с теб. — Влезе в стаята и затвори вратата.
Сърцето й се вледени. Какво ли щеше да чуе?
— Заминавам. За няколко месеца. — Натаниъл не направи опит да се приближи до нея.
— Заминаваш? — Всичко друго бе очаквала да чуе, само не и това. — Къде отиваш?
— В Лисабон — отговори той и я прониза с остър поглед. Изразът на лицето й не се промени.
— Защо?
— Имам работа — обясни неясно той.
— Не може ли да дойда с теб? — Тя стана и очите й светнаха. Забравила за бременността си, тя си представи как двамата ще работят отново заедно, ще преживеят вълнуващи приключения и опасности… ще се справят заедно със задачата му и ще забравят всички подозрения и съмнения, които ги разделяха.
— Не ставай глупава! — отсече той. — Ако Фуше надуши къде си, животът ти няма да струва и пукната пара.
„Освен ако не работиш още за него“, добави наум.
— Същото важи и за теб — отговори сърдито тя. — Моля те, Натаниъл. Спомни си последния път, как прекосихме Балтийско море. Не беше ли прекрасно? Знаеш ли как искам да преживея нещо такова още веднъж?
Натаниъл направи крачка напред. Лицето му беше като каменна маска.
— Искам да чуеш много добре какво ще ти кажа — започна той и в гласа му имаше недвусмислена заплаха. — Ако посмееш да ме последваш, ще превърна живота ти в ад, Габриел. Кълна се в гроба на майка си.
Габриел се уплаши истински. Цялата му фигура излъчваше мрачна решителност.
— Разбирам — пошепна тя и примирено разпери ръце. — Идеята ми не беше добра… разбирам.
По дяволите, сега трябваше да мисли за бебето! Никакви безумни идеи повече. Пътуването по море и друсането по лошите пътища на Португалия в първите месеци на бременността означаваше сама да предизвика нещастие.
Погледът на Натаниъл се впи в очите й и в стаята се възцари напрегнато мълчание. Очевидно той остана доволен от онова, което видя, защото издиша бавно и успокоено.
— Утре сутринта заминавам за Беърли Мейнър — продължи той, вече по-общително. — Трябва да уредя някои неща, преди да замина. Към края на седмицата ще се прехвърля във Франция.
— Не искаш ли да дойда с теб в Беърли Мейнър? попита предпазливо тя.
— Не, няма смисъл. Ще бъда много зает.
— О… сигурно. — Тя вдигна рамене с нарочно безгрижие. Предполагам, че не знаеш точно колко време ще трае отсъствието ти?
— Казах ти вече. Няколко месеца.
— Два… три… четири?
— Нямам представа. Нали знаеш колко е трудно да се предскаже. — В гласа му имаше нетърпение.
„Важно е, защото искам да знам колко ще е напреднала бременността ми при твоето завръщане.“