— Да, знам — отговори тя все така безгрижно. По дяволите! Нима можеше да му каже за бебето, когато се държеше така враждебно и на разстояние?
— Ще ми липсваш. — Тя се опита да внесе в разговора малко топлота.
Погледът на Натаниъл омекна.
— И ти ще ми липсваш, Габриел. — Каза го съвсем искрено. Дори когато го тласкаше в бездна от съмнения, не понасяше мисълта, че ще бъде дълго далеч от нея. — Но трябва да го направя.
— Разбирам.
Може би наистина трябва да се разделим за малко, опитваше се да се убеди тя. Дано задачата, която трябва да изпълни, разсее съмненията, предизвикващи отчуждението помежду им. Дано ги забрави напълно.
На следващата сутрин Натаниъл тръгна на разсъмване с двуколката си.
Габриел го изпрати с поглед от прозореца на спалнята си. Когато сивите коне завиха зад ъгъла и Натаниъл изчезна от погледа й, тя се почувства ограбена, сякаш любимият й я бе напуснал по средата на любовната игра. А може би това беше много подходяща аналогия…
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
След два дни пристигна писмо от Талейран. Кратко и будещо тревога. Фуше арестувал английски агент в Кале, подложил го на мъчения и нещастникът проговорил. Полицейският министър се похвалил, че притежава изключително важна информация, с чиято помощ ще разбие цялата английски шпионска мрежа в Европа.
Фуше знаел имената на всички кораби, които прекарвали английски агенти през канала, познавал и по-голямата част от тайните пристанища по бретонското и нормандското крайбрежие.
Габриел прочете писмото два пъти. Черни петна танцуваха пред очите й, разтърсваха я силни тръпки и не беше в състояние да разсъждава трезво. Стисна писмото с такава сила, че ръката й изтръпна. Едва тогава се оправи — заповяда си да диша дълбоко и да разхлаби пръстите си. Писмото падна на пода.
Изпращам ти това писмо, мило дете, за да решиш какво да правиш. По този начин искам да се реванширам за услугата, която ми направи, ти знаеш коя. Както винаги, ще те помоля да ме държиш настрана от събитията. Вярвам в теб и в този случай.
Габриел се взираше замаяно в писмото в краката си. „Вярвам в теб!“ Знаеше ли всъщност за какво я молеше — по-точно: какво искаше от нея? Сигурно не. Талейран не проявяваше разбиране към многопластовостта на емоционалните връзки. Нямаше време за такива неща. О, да, той я обичаше, изпитваше към нея привързаност и загриженост. Иначе не би я уведомил за залавянето на агента и опасността, надвиснала над Натаниъл. Но индивидите и огромният лабиринт на човешките емоции никога не заставаха между Талейран и честолюбивите му цели.
Габриел се наведе и вдигна писмото. При движението й се зави свят и в гърлото й се надигна гадене. Изправи се бързо и пое дълбоко въздух, молейки се пристъпът да премине бързо. Усещането за неразположение никога не изчезваше напълно, освен когато дъвчеше сух хляб, но тя се боеше от кризите, когато я връхлиташе грамадна вълна, затваряше се над главата й и предизвикваше мъчително повръщане.
Слава богу, гаденето бързо премина, остана обичайното усещане за неразположение и тя прочете писмото за трети път. Сега главата й беше ясна и можеше да помисли какво да предприеме.
Всъщност имаше само един път. Трябваше да предупреди Натаниъл, преди „Кърли“ да излезе от пристанището на Лимингтън. Той бе казал, че ще замине в края на седмицата. Днес беше петък. Тази нощ ли щеше да потегли или утре?
Нямаше смисъл да прави предположения или да се отдава на страховете си. Трябваше да тръгне веднага. На кон можеше да стигне в Хемпшир рано вечерта. Чакаше я труден път. Тя докосна бегло корема си. За бога, на гърба на коня непрестанно щеше да й се гади и пристъпите щяха да са особено силни. Но пък чистият въздух щеше да я ободрява. Освен това паниката щеше да държи в шах този маловажен проблем.
Не можеше да напусне къщата, без да каже къде отива. Трябваше да се довери на някого. На Прими. Гувернантката щеше да направи, каквото й кажеше, без да задава въпроси и да безпокои другите от къщата. Освен това трябваше да остави писмо за Саймън, в случай, че нещо се обърка.
Не бива да мислиш така! Гийом я бе научил никога да не очаква най-лошото, освен ако вече не знае твърде много. Все още имаше надежда. Тя написа подробно писмо на Саймън, разказа му всичко, като премълча само източника на своята информация. Нека си мисли, каквото ще. Ако се случеше нещо, ако двамата с Натаниъл не се върнеха, информацията щеше да отиде в ръцете на компетентен човек, който знаеше какво да прави с нея.
Както очакваше. Прими прие обяснението, че лейди Прайд заминава за няколко дни в провинцията, без коментар. Не започна да разпитва дори когато Габриел й нареди в случай на нужда да се обърне за помощ към лорд и лейди Ванбруг.