Джейк се разсърди, че не му позволи да я придружи, но се успокои бързо, като си спомни, че му предстоеше посещение в зоологическата градина.
Предиобед Габриел вече беше на път към Кингстън. След нея препускаше коняр, който щеше да върне уморения й кон в Лондон.
Рано следобед влязоха в двора на „Зеления човек“ в Бейзингсток. Габриел усещаше болки в гърба, както след всеки дълъг лов, но не им обърна внимание. Умираше от глад, но остана в гостилницата само колкото да си избере бърз кон. Гостилничарят й донесе хляб и сирене, увита в карирана салфетка, и след десет минути тя вече препускаше към Хемпшир. Умореният ратай остана в кръчмата пред огъня с намерение да хапне и да пийне порядъчно.
Габриел никога не беше яздила така бързо. Не щадеше коня, шибаше го безмилостно с камшика, изцеди и последните си сили в тази безмилостна надпревара с времето.
Точно в шест стигна до входната алея на Беърли Мейнър. Фасадата на къщата тънеше в мрак и куражът я напусна. Ако Натаниъл беше още тук, някъде щеше да се вижда светлина, поне в библиотеката. Изтощеният кон направи още няколко стъпки по чакъла и спря изтощен пред входната врата. Главата му увисна безсилно, на шията му изби студена пот.
Габриел затропа като луда с чукчето, опитвайки се да овладее надигащата се в гърдите й паника. Може би Натаниъл беше някъде из имението и още не се бе върнал. Но дълбоко в себе си знаеше, че това е само празно желание.
Най-сетне резето се вдигна със скърцане.
— Божичко, милейди! Изобщо не ви очаквахме! — Слисаният стар слуга, един от малкото, останали в къщата, я зяпна, сякаш бе видял призрак. Фоайето тънеше в мрак. Само кухненското крило беше осветено.
— Къде е негово благородие? — попита с треперещ глас Габриел и се вкопчи в рамката на вратата, когато коленете й поддадоха. Нямаше време за други обяснения.
— Замина, милейди. Преди два часа. Каза, че ще отсъства няколко месеца.
— В колко часа приливът достига най-високата си точка? — Морето играеше толкова голяма роля в живота на хората, обитаващи крайбрежието на Хемпшир, че повечето познаваха времето на прилива и отлива във всички подробности.
Мъжът излезе пред вратата и вдигна лице към небето, където бледият полумесец висеше точно над реката.
— В десет, милейди.
Облекчението й беше толкова голямо, че за малко да се строполи на стъпалата. Но много добре знаеше, че веднъж престане ли да се движи, после часове наред няма да е в състояние да се изправи.
— Отведете коня ми в обора и ми оседлайте най-силния — заповяда тя. — Бързо!
— Веднага, милейди. — Старият слуга се потътри изнервящо бавно към кухнята, а Габриел потърси в себе си сили, каквито мислеше, че не притежава, и намери последния остатък.
— Оставете, аз сама ще го направя — каза тя и посегна към юздите на коня. — Елате с мен, за да се погрижите за бедното животно.
След петнадесет минути тя излезе от двора, яхнала един от силните, добре отпочинали ловни коне на Натаниъл. Изтощението й беше толкова голямо, че яздеше като обгърната от сив облак, който сковаваше мислите й, люлееше се застрашително на седлото и едва събираше сили да направлява коня с притискане на бедрата. Ако жребецът усетеше, че ездачката не е в състояние да го контролира, като нищо можеше да препусне в луд галоп и тя не само, че не можеше да му попречи, ами и нищо чудно да падне от седлото. За щастие животното беше много добре възпитано и се носеше в бърз тръс по междуселския път, реагираше на най-лекия натиск и на всяко кратко пляскане с юздите.
В пристанището на Лимингтън не беше толкова оживено, колкото Габриел бе очаквала, но поне „Кърли“ беше на обичайното си място до кея и тя беше готова да се разплаче от облекчение. Корабът беше тъмен, не се мяркаше никой от екипажа, но от „Черния лебед“ долитаха груби гласове и смехове. Може би Натаниъл седеше а кръчмата заедно с екипажа. Нищо чудно.
Приливът щеше да достигне най-високата си точка едва след един час. Габриел слезе от гърба на коня и се облегна тежко на него. Опря глава на седлото и почерпи смелост от силната миризма на топлото конско тяло. Сигурно тя е причината да не ми се гади, каза си развеселено тя. Дали да влезе в кръчмата и да потърси Натаниъл?
Ала мисълта да се появи пред него в това състояние, когато той седеше сред група пийнали мъже, беше повече, отколкото можеше да понесе. Най-добре да се качи на борда на „Кърли“ и да го чака там. Знаеше, че я очаква жесток сблъсък, но там поне щяха да бъдат на спокойствие, а и нямаше да го пропусне.