Габриел махна на едно прозяващо се момче, което излезе от ярко осветената кръчма, и му връчи юздите на коня с нареждане да го подслони в обора, а тя щяла по-късно да мине да го вземе. След това се качи на борда на „Кърли“.
Отвратителната миризма на катран, риба и суровото масло, което моряците използваха за лампите, я връхлетя като вълна. Останала без сили, тя се хвана за релинга и започна да повръща. Щом пристъпът отмина, извади от кърпата парче хляб. Изяде го бавно и стомахът й се успокои.
Препъвайки се, тя слезе в малката, добре позната кабина, където Джейк едва не умря от първото си плаване по море. Койката я помами и тя се отпусна със стон на грубия сламеник. Несъзнателно се зави с тънкото одеяло, без да се притесни от миризмата на гнило, и потъна в дълбок сън.
Габриел се събуди в някакъв мътно осветен, абсолютно непознат свят. Беше спала толкова дълбоко, че в първия момент не можа да раздвижи крайниците си, макар че мозъкът й ги призоваваше да се размърдат. Най-сетне успя да обърне глава и да отвори очи.
Натаниъл седеше до малката маса в средата на кабината с чаша коняк в ръце и я наблюдаваше с каменна физиономия. Внезапно случилото се отново я връхлетя като порой от спомени и панически страх. Опита се да стане, но стомахът й се разбунтува и тя се отпусна със стон на матрака.
В този миг Натаниъл заговори и всяка дума беше напоена със смъртоносна заплаха.
— Предупредих те да не го правиш. И се кълна в името на бога, Габриел, че ще си платиш! Стани!
Не можеше да стане. Не сега! Веднага щеше да повърне!
— Ти не разбираш!
— Стани!
По дяволите! Тя бръкна в джоба си и намери парченце хляб. Натаниъл скочи с рязко движение, хвърли чашата на пода, тя падна и се разби в металните скоби.
— Ако се наложи аз да те изправя на краката ти, Габриел, ще си пожелаеш никога да не си била родена!
Габриел бързо натъпка хляба в устата си и с отчаяна молба към стомаха си да не се бунтува, седна и преметна крака през ръба на койката.
— Хайде, ставай. — Натаниъл стоеше над нея и лицето му пламтеше от гняв, а в очите му имаше смъртоносен студ.
Тя се постара да преглътне хляба незабелязано. В главата й цареше хаос, но изведнъж изпита истински, сковаващ страх. Той бе побеснял от гняв, защото смяташе, че тя се е противопоставила на заповедта му — а как ли щеше да реагира, като узнаеше истината?
— Моля те, изслушай ме — заговори със слаб глас тя. — Трябва да ти кажа… защо съм тук.
— Изправи се — повтори той със същата убийствена решителност. Габриел стана бавно, докато думите излизаха от устата й с отчаяна бързина.
— Фуше… Фуше е заловил един от агентите ти в Кале и го е принудил да говори. Научил е за тайните ви пристанища в Нормандия… знае имената на корабите, които използвате… дойдох да те предупредя.
Лицето на Натаниъл остана безкръвно под бледата светлина на лампата, очите му хлътнаха дълбоко в орбитите.
— Значи ти все пак работиш за Фуше — изрече тихо той и в гласа му вече нямаше никаква емоция.
— Не! — изпищя Габриел и поклати глава. Не, не работя за Фуше. Никога не съм работила за Фуше.
— Тогава работиш за Талейран. — Гласът му беше все така безизразен.
— Да, но…
— Мръсница! — Той я удари с цяла длан по лицето и та падна на койката, притиснала ръка о бузата си. В очите й светеше ужас и неверие.
— Мръсница — повтори беззвучно той. — А аз ти вярвах. Имах ти доверие. Обичах те, господ да ми е на помощ! — Наведе се, сграбчи я за раменете и грубо я изправи на крака.
Беше изпълнен с дива, безсилна ярост и Габриел го гледаше, както се гледа чужд човек. Това не беше Натаниъл Прайд, когото познаваше — бащата, любовникът, съпругът, приятелят — човек с чувство за хумор и с пламтяща страст, непоколебимо верен и крайно дискретен. Мъжът пред нея бе затънал дълбоко в свят, в който обичайните правила не важаха и нормалната човешка нежност беше изключена.
Трябваше да го върне в реалността, защото щеше да се случи нещо страшно, невъзвратимо.
— Натаниъл, моля те! — изплака тя, когато пръстите му се забиха дълбоко в плътта й и в очите му светна сляпа ярост. — Моля те, недей! Аз чакам дете! — Апелът й прозвуча отчаяно и в първия момент сякаш остана нечут. В следващия момент той отпусна ръце и в очите му отново светна разум.
— Ти си бременна?
Тя кимна. Облекчението беше толкова силно, че коленете й омекнаха. Отпусна се на постелята и притисна ръка върху парещата си буза. Раменете й сигурно бяха целите в синини.
— Моля те, моля те, изслушай ме. Ще ти разкажа всичко и се надявам да разбереш.
Натаниъл отстъпи крачка назад. В очите му все още светеше ожесточение и враждебност, но вече се бе овладял и разсъждаваше разумно. Габриел преглътна мъчително. Трябваше да предаде кръстника си, но сега имаше право да мисли и за себе си, и за Натаниъл и Джейк — и най-вече за детето, което носеше.