Абсолютно ненужни рани, каза си гневно Габриел. Така работеха хората на Фуше. Обзе я дива омраза.
— Копелета! — изрева Дан, щом го развърза и извади парцала от устата му. — Измъчиха до смърт бедния малък Джейми! Мръсници! — Положи внимателно безжизненото тяло на дъските и се наведе над него. Габриел си припомни болезнените викове и ужасено отвърна поглед от дълбоките порезни рани по гърдите му.
— Натаниъл има нужда от помощ за платната — каза тя, като се стараеше гласът й да не трепери. — Смятате ли, че ще можете да му помогнете?
— Веднага. — Дан раздвижи скованите си крайници и се запъти към кормилото. Габриел слезе под палубата, за да намери нещо, с което да стегне счупената ръка.
И двамата мъже в кабината бяха живи. Първият, улучен от оловното въже, имаше огромни сини петна на гърлото, но все още дишаше.
Тя се върна на палубата, стегна ръката на моряка с шина и направи нещо като примка, която окачи на шията му. Така ръката му щеше да бъде неподвижна и парченцата кости да не се трият едно в друго.
Морякът й се усмихна с благодарност, но още не беше в състояние да се изправи.
— Габриел?
— Какво има? — Тя хукна към кормилото.
— Ела тук. — Натаниъл я улови за раменете и я сложи пред себе си. — Дръж кормилото. Помниш ли какво те научих на реката? Нали ти показах как да държиш вятъра зад голямото платно?
— Помня, но този кораб е много по-голям…
— Принципът е същият. Гледай платното. Ръбът не бива да трепти. Върти кормилото така, че вятърът винаги да е от тази страна на лицето ти. — Той попила внимателно бузата й, наведе се и докосна мястото с устни. Тя потръпна. Очевидно си беше спомнил как снощи я удари. Вдигна ръка и предпазливо плъзна пръсти по превързаната му китка.
— Ще се оправя.
— Разбира се, че ще се оправиш. Хайде, Дан, да махнем тези негодници от кораба.
Вързаха четиримата мъже, спуснаха една от лодките на вода и хвърлиха телата вътре.
— Дано някой ги намери. Макар че беше по-добре да ги довърша — изръмжа Натаниъл, докато се взираше през утринната мъгла към скалистия френски бряг. — Можем само да се надяваме, че ще сме изчезнали оттук, преди да мине някой патрулен кораб.
— Ще вдигнем френския флаг отговори Дан. — Така ще имаме повече свобода на действие.
Натаниъл кимна и хвърли поглед към Габриел. Ръцете й държаха спокойно кормилото, стоеше широко разкрачена, устремила поглед към платното. Невероятна жена, каза си с възхищение той. В малкото й пръстче има повече смелост, отколкото в цял полк морски пехотинци.
Освен това притежаваше и куража да държи на убежденията си! Все още го болеше от съзнанието, че го е лъгала, че е допуснала Талейран да го манипулира. Но трябваше да мисли за началото. Сега знаеше за любовта й с Гийом. Разбираше желанието й да отмъсти за смъртта на любимия си. На нейно място и той би постъпил по същия начин. Сега разбираше логиката, която направляваше действията й. Габриел беше лоялна. Грешката й, ако изобщо можеше да се говори за грешка, беше в прекомерната лоялност. Поради произхода си тя принадлежеше и към двете страни и страстната й, поривиста природа не й позволяваше да изостави нито една от двете.
Сега всичко беше ясно: той я обичаше за куража и верността й, за страстта, топлината и великодушието й.
И тя носеше неговото дете.
— Добре се справи, Габриел. Сега Дан ще поеме кормилото.
Тя отстъпи крачка назад и уморено вдигна рамене. Нямаше сили да се раздвижи, за да облекчи малко болезнената скованост, остатъците от нощното мъчение.
— Ще видиш, че от мен ще излезе страхотен моряк — отбеляза тя, опитвайки се да се усмихне.
Усмивката й беше толкова прекрасна, че сърцето на Натаниъл преля от любов. Той протегна ръце, но в този миг тя се хвана за гърлото и простена:
— О, не, защо точно сега? — Хукна към релинга, наведе глава към морето и започна да повръща. Слава богу, че през последните двадесет и четири часа не беше яла почти нищо и гърчовете спряха бързо. Ала неразположението остана.
— Какво ти става, любов моя? — Натаниъл я притисна до гърдите си. — Морето е гладко като огледало.
— За съжаление досега нямах време да се отдам на неразположението си — отговори тя. — Нямаш ли случайно парче сух хляб?
— Хляб ли? Не. Защо?
— Защото е единственото, което помага. По дяволите, бременността може да бъде много досадна. И Хелън ли се чувстваше така зле?
— Хелън ли? Не мисля. — Изражението му стана мрачно и объркано.
— Как всъщност се е случило?