Габриел въздъхна. Май нямаше да мине без караница.
— Смяташ ли, че има повече от една възможност?
— Знаеш какво имам предвид. — Той потърка тила си и се намръщи.
— Как можа да ме…
— Я стига — прекъсна го сърдито тя. — Би трябвало да знаеш, че в тази работа участват двама души.
— Да, знам. — Той я притисна силно до гърдите си и въздъхна. — Но умирам от страх.
— От какво? — Тя се надигна на пръсти и го целуна по устата. — Яздих десет часа без почивка, прекарах нощ на мъчения и опасности и все още към тук, нали? И все още съм бременна. Аз съм здрава и издръжлива, Натаниъл. Може това да не е типично женско качество, но съм закалена от онова, което преживях.
— Знам, знам. — Той сложи пръст под брадичката й. — Бедничката ти уста. — И целуна нежно подутите устни.
— Значи сега разбираш какво… и защо… — Тя се нуждаеше от потвърждението му, макар че вече знаеше.
Той сложи пръст на устните й.
— Всичко свърши, Габриел. И двамата сгрешихме. Нямахме си достатъчно доверие и може би основателно — обясни сериозно той. — Доверието идва със знанието. Трябваше да мине доста време, докато се опознаем.
— Но сега ме познаваш, нали? — Тя се облегна на гърдите му.
— Колкото познавам себе си.
— Ето това е, което ме плаши — промърмори тя и затвори очи. — Толкова си приличаме. Как може човек да се кара сам със себе си?
— О, разбира се, че може — отговори той и в гласа му звънна смях. — И се страхувам, че ние с теб сме живото доказателство за това.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Наострил уши, Джейк стоеше в коридора пред затворената врата към стаята на Габриел. Чуваше как някой ходи напред-назад, чуваше гласове, но колкото и да се стараеше, не можеше да разбере какво става там. Попита Прими, но тя му заяви, че още не е пораснал достатъчно, за да разбере. Попита мисис Бейли, но тя го целуна, даде му сладка с мармалад и му каза да излезе да си поиграе навън. Нямаше смисъл да пита бавачката. Тя не се интересуваше от тези неща, само переше и кърпеше дрехите му и винаги вдигаше голям шум за дреболии.
Джейк се плъзна с гръб по стената, обви с ръце вдигнатите си колене и се загледа втренчено във вратата. Малко се страхуваше, защото всички в къщата изглеждаха възбудени. Усмихваха се или си шепнеха, а веднаж бе чул Ели да се киска за нещо, което бил казал Милнър в обора и дали щяло да е момче или момиче. Какви бяха тези тайни?
Погледът му се стремеше да проникне зад боядисаната в бяло врата, но напразно. Татко му също беше вътре. Не можеше ли поне той да излезе за малко и да му каже какво става?
Натаниъл стоеше в сянката на завесите на леглото и се стараеше да не попада често в полезрението на Габриел. Но трябваше да бъде достатъчно близо, за да е там, когато имаше нужда от него. Не знаеше какво друго би могъл да направи. Когато я докосваше или й говореше, тя го обсипваше с ругатни, с които би се гордял всеки колар, но когато понечваше да се измъкне навън на пръсти, го викаше умолително и му заявяваше, че с присъствието си й вдъхвал утеха.
Нищо конкретно не можеше да направи. Лекарят, акушерката и Ели се движеха със спокойна решителност, говореха успокоително на Габриел и сякаш не чуваха ругатните й.
Натаниъл не изпитваше страх. Този път не. Днес беше съвсем различно от раждането на Джейк. Жената на леглото беше здрава и силна, викаше и фучеше от страшната болка, поддаваше се на тялото си, но никога не се губеше в болката. Духът й се носеше някъде високо над страдащото тяло и макар че мъчението траеше вече шест часа, силите не я напускаха. Доколкото това изобщо беше възможно, тя ставаше още по-шумна със засилването на контракциите.
— По дяволите, Натаниъл! — Ясният глас на Габриел го стресна и той се подаде иззад завесите. — Ако още веднъж ми причиниш това, ще те убия… — Тя изпъшка задавено, на челото й изби пот, но след секунди отново се отпусна и обърна глава към него. На устните й играеше обичайната крива усмивка. — Бях ужасно несправедлива, нали?
— Да, макар че с теб човек свиква на много неща — съгласи се той милостиво и изтри челото й с кърпичка, натопена в лавандулова вода.
— Само да знаех кой е измислил понятието „майката природа“ — изсъска тя след следващата болка. — Нито едно женско същество не би причинило това на жена.
Тя сграбчи ръката му, вкопчи се в нея, когато болката я понесе към пропастта, тялото й се стегна като в клещи. Този път беше по-дълго и по-мъчително и отшумя бавно.
— Джейк чака в коридора — изрече тя със слаб глас. — Трябва да го окуражиш малко.
— Откъде знаеш, че е отвън?
— Чувствам го. — Отново я разтърси силен спазъм и Натаниъл изохка безпомощно. После се запъти към вратата.