Откъде вземаше сили? За разлика от нея той беше готов всеки момент да се разплаче като дете. На всичкото отгоре се тревожеше за момчето, докато той самият изобщо не бе помислил за сина си.
Натаниъл отвори вратата и се наведе нежно над момченцето, което се бе свило на пода и го гледаше със страхливи очи.
— Какво правиш тук, Джейк? — Гласът му прозвуча меко и спокойно.
— Не разбирам какво става. — Джейк се изправи и доближи уста до ухото му. — Габи ще умре ли?
— Не, разбира се, че не. — Натаниъл клекна, за да е на една височина с момчето. — Всичко върви по план. Габриел е добре, само е малко раздразнена, защото тъкмо ражда нашето бебе.
— Първата ми майка е умряла. — От мъка и объркване очите на Джейк заплуваха в сълзи. — Заради мен.
Натаниъл поклати глава.
— Не, Джейк, не е заради теб. Никога не бива да мислиш такива неща. — Той притисна детето до гърдите си и заяви твърдо — Обещавам ти, че Габи няма да умре. В момента е твърде заета да ме ругае. — Усмихна се, отдалечи детето от себе си и помилва бузката му.
— Искам да я видя.
— Не сега.
— Защо не?
— Защото не се чувства достатъчно добре, за да приема посетители. Но щом се оправи, ти ще си първият, който ще влезе при нея. Нали знаеш, че тя ще поиска да види първо теб?
Да, разбира се. — Джейк кимна и попита вече по-спокойно: — Значи тя наистина няма да умре?
— Не! Давам ти честната си дума! — Натаниъл се изправи. — А сега те моля да идеш при Прими и да чакаш в учебната стая, докато те повикам.
— Не може ли да остана тук?
— Не — отговори енергично бащата. Ако Габриел изгубеше контрол над себе си, детето щеше да се уплаши до смърт. А тя имаше пълното право да крещи с всички сили, ако това й помагаше.
— Хайде, изчезвай. — Той тупна Джейк по дупето и го проследи с поглед, докато малкият вървеше с тътрещи крачки по коридора.
Натаниъл се върна в спалнята и моментално усети напрежението, изместило атмосферата на спокойно усърдие. Сърцето му се качи в гърлото, кръвта замръзна във вените му.
— Какво не е наред?
— О, няма нищо, милорд. — Лекарят се усмихна и нави ръкави. — Всичко върви добре.
— Натаниъл! — извика пронизително Габриел.
— Тук съм, любов моя.
Той взе ръката й, тя се вкопчи здраво в него, тялото й се сгърчи и от устата й се изтръгна тържествуващ вик.
Натаниъл видя как дъщеря му си проби път към светлината на света: бледо, синкаво човече, омазано с кръв. Чу се тъничък вик и телцето се зачерви.
— Имате дъщеря, милейди — каза акушерката. — Прекрасно бебе.
— Божичко, мисля, че има още нещо — изплака Габриел и очите й се разшириха от учудване.
— Я виж ти — промърмори лекарят и отново се наведе над пациентката си. — Ей сега ще се роди още едно бебче.
— Не мога да повярвам — пошепна Натаниъл, когато излезе и синът му и го поздрави със силен вик.
Габриел падна изтощено на възглавниците и за миг затвори очи.
— Дайте ми ги — помоли тя.
— Първо ще ги измия, милейди — възрази акушерката. Такова искане беше необичайно.
— Не, няма — отговори твърдо Габриел. — Дайте ми ги веднага.
Акушерката отново понечи да възрази, но лорд Прайд излезе бързо напред и взе децата от ръцете й. Поведението му минава всякакви граници, каза си възмутената жена. Не стига, че стоя през цялото време в стаята на родилката, а сега и това… тя поклати глава и сложи бебетата на гърдите на майката.
— Ти никога не правиш нещата наполовина, нали, любов моя? — Натаниъл се покашля с овлажнели очи и на устните му заигра учудена, щастлива усмивка. Протегна ръка и помилва двете мънички главици.
— Не са ли прекрасни? — пошепна възхитено Габриел.
— Ти си прекрасна — отговори той и се наведе да я целуне.
— Ще станат още по-прекрасни, като ги измием и облечем — обади се сърдито акушерката. Трябваше да зачитат авторитета й. — Сигурна съм, че всички в къщата чакат нетърпеливо да узнаят, че милейди е дала живот на две здрави бебета.
— Не. — Габриел вдигна властно ръка. — Джейк трябва да узнае пръв.
— Естествено — кимна Натаниъл. — Аз ще остана тук и ще чакам, докато си готова да го приемеш.
Без да се притеснява от възмутеното пухтене на акушерката, той седна на рамката на прозореца, протегна дългите си крака и скръсти ръце зад главата със замечтана усмивка на устните. Защо си беше въобразил, че не иска други деца?
Шетнята в стаята продължи повече от половин час. Най-сетне Ели дръпна завесите и оповести:
— Милейди е готова да приема посетители, милорд.
Натаниъл пристъпи към леглото. Габриел седеше, облегната на куп възглавници, и прозрачно бледото й лице почти не се различаваше от белия лен. Тънката кожа под очите образуваше тъмни пръстени, но в зениците сияеха живот и смях, а грижливо изчетканата коса разкриваше частица от огнената й динамика.