— Аз мога да гарантирам, че Габи играе добре. Не е особено предпазлива, това е вярно, но винаги се съобразява с партньора.
— Саймън се шегува. — Габриел дари бъдещия си партньор със сладка усмивка. — Аз съм абсолютно сигурна партньорка, лорд Прайд. Не само на вист, и във всяко друго отношение. Може би е време да ви го докажа.
Натаниъл извърна глава. Челото му гореше като в треска. Може би е права, каза си той. Имаше чувството, че двамата се носят по ръба на огнен ад. Трябваше много да внимава да не полети в огъня с главата надолу. Потърси един от обичайните си студени, разумни отговори, но за своя изненада не измисли нищо подходящо.
За момент той остана мълчалив, само чертите му се разведриха от топла усмивка. Тъмните очи и предизвикателната усмивка на Габриел, заобиколени от разкошни червени коси, се размиха пред погледа му. Червено и черно — всичко в тази жена означаваше ядове! Внезапно си припомни мекотата на Хелън — нежните очи, грижовните ръце — и това му помогна.
— Не съм в настроение за карти — отговори той и очите му станаха студени и отблъскващи. — Моля да ме извините, мадам, но не мога да ви бъда достоен партньор. — Поклони се и се запъти с почти неприлична бързина към вратата на салона. Саймън въздъхна.
— Вече бях повярвал, че старият Натаниъл се е върнал…
— Какво означава това? — попита Габриел с високо вдигнати вежди.
— Тази сутрин ти разказах, че Натаниъл загуби жена си при раждането на първото им дете — напомни й Майлс и лицето му помрачня.
— Всички имаме своите трагедии — отвърна Габриел, но за изненада на двамата мъже в тона й нямаше подигравка. В продължение на един бегъл миг очите й се изгубиха в черен мрак, но сянката изчезна бързо. — Е, щом лорд Прайд не желае да играе, ще трябва да си потърся друг партньор.
Тя се засмя по обичайния си начин и сложи ръка върху лакътя на Саймън, за да преминат в стаята за карти.
Натаниъл лежеше на леглото си, напълно облечен, и се вслушваше в гласовете, които долитаха от долния етаж, в звуците на танцова музика — няколко двойки играеха народни танци в големия салон. Бе дал нареждания на конярите да приготвят каретата за пет сутринта, още преди разсъмване. Трябваше да преживее само тази нощ и утре рано щеше да бъде на път за Хемпшир, далече от интригите на дявола, който му се явяваше в сенките на две гарвановочерни очи.
След време шумът заглъхна и той чу как гостите си пожелаваха „лека нощ“ и се оттегляха по стаите си. Тогава се съблече и се пъхна под завивката. Но колкото и да се стараеше да забрави всичко и да заспи, не беше в състояние да се пребори с вътрешното си неспокойство. Когато през отворения му прозорец влетяха шепа дребни камъчета и затрополиха по полирания под, той разбра какво беше чакал несъзнателно през цялото време. Нямаше смисъл да се противи срещу неизбежното. Запали свещта на нощното шкафче, облече халата си и отиде до прозореца. На алеята под прозореца стоеше Габриел дьо Босер, сложила ръце на хълбоците, отметнала глава назад — всяка извивка на тялото й беше въпрос и подкана едновременно.
Натаниъл се подаде навън в лунната нощ. Не каза нищо, само даде знак на неподвижната фигура долу да се качи. Тя се поколеба за миг, после се закатери по дивата лоза, като използваше всяка възможна опора. Облегнат на перваза на прозореца, Натаниъл наблюдаваше изкачването й, опитвайки се да преодолее страха си.
Когато главата й се появи над перваза, той протегна ръце, хвана я здраво под мишниците и я изтегли през прозореца.
Габриел беше толкова изненадана от това доказателство за необикновената му сила, че изохка тихо. Телесната му структура позволяваше да се предположи по-скоро бързина, отколкото мускулна сила.
Когато Натаниъл я сложи да стъпи на пода, тя пое дълбоко въздух, приглади косите си, нападали по лицето, и го дари с лека, колеблива усмивка.
— Тази нощ ме беше малко страх от катеренето. Но човек не бива да се поддава на страха, нали?
Той я огледа замислено.
— А на изкушението? — Гласът му беше мек, почти нежен. — Какво ще кажете за изкушението, Габриел?
— Ами… — Тя наклони глава и се замисли. — Да устоиш на изкушението е друго нещо. Мисля, че всеки трябва да го съгласува със съвестта си, в зависимост от обстоятелствата.
Да, той беше готов да отстъпи. Каква причина имаше да устои на изкушението? Само след няколко часа щеше да си замине и да забрави завинаги Габриел дьо Босер. Никога повече нямаше да я види. Тя го искаше също така силно, както той нея, значи можеха да се поддадат на това еднократно, бегло изкушение.
Ръцете му се плъзнаха по блузата й и той отвори копчетата бавно, едно след друго, сякаш разполагаше с цялото време на света. Габриел стоеше неподвижна, макар че кръвта шумеше лудо в слепоочията й и сърцето й биеше все по-силно.