Габриел смачка писмото в шепата си и се втурна към прозореца. Небето навън бързо изсветляваше. Натаниъл не й каза, че смята да си замине. Дали въпреки това щеше да го направи? Нима след случилото се между тях щеше просто да стане и да замине без дума за обяснение или поне за сбогом — сякаш прекрасните часове на страст и любов не се бяха случили?
Тя си припомни тъмните сенки, които се гонеха по лицето му, малко преди да се разделят. Очите му отново бяха станали кафяви камъни. Тогава осъзна, че той беше в състояние да прегази всяко бегло еротично преживяване и да отмине, без да хвърли дори поглед назад.
Но тя не можеше да допусне това! Сближаването й с Натаниъл Прайд трябваше да се задълбочи. Не можеше да се задоволи с една страстна нощ. Все още беше далече от целта да бъде приета в тайните служби… камо ли пък да отмъсти за смъртта на Гийом.
Габриел отвори решително гардероба и нахвърля в една чанта най-необходимите неща — костюм за езда, чисто бельо, няколкодневни рокли. Нямаше нужда от вечерни рокли, нито от ковчежето със скъпоценности и без това не можеше да ги носи. Първо трябваше да узнае накъде е потеглил Натаниъл. Сложи четката за коса и праха за зъби най-отгоре в чантата, уви се в наметка от тъмно кадифе с качулка, скри във вътрешния й джоб пистолет с дръжка от слонова кост и черна полумаска, нахлузи ръкавиците си и посегна към камшика за езда и към чантата.
— О, по дяволите! — Не можеше да тръгне, без да уведоми Джорджи.
Смъкна ръкавиците, намери в чекмеджето на писалището лист хартия и перо и надраска няколко думи. Братовчедка й щеше да разбере и да й изпрати останалия багаж, слея като стане ясно къде я е отвело пътуването.
Тя сгъна грижливо писмото и хукна по коридора. Спря пред стаята на Джорджи, наведе се и безшумно пъхна листа под вратата. Камериерката щеше да го види много скоро, щом дойдеше да събуди господарката си.
Габриел слезе на бегом по стълбата и излезе през предната врата, която за нейно учудване бе отворена. Вероятно лорд Прайд — Бог да убие студените му очи! — не беше губил време с тръгването си. Тя се запъти с големи крачки към оборите, прихванала тежката наметка, за да не се удря в глезените й. Щеше да вземе един от конете на Саймън, но той нямаше да й се сърди.
Когато наближи, момчето, което метеше двора, се изправи и се поклони.
— Оседлай ми Мейджър — нареди бързо тя. — Знаеш ли в каква посока тръгна лорд Прайд?
— За съжаление не, милейди — отговори ратайчето и отново се поклони, — но мисля, че Берт знае. — То хукна към главната сграда, откъдето след минута излезе главният коняр.
— Мейджър има оток на коляното, милейди, затова е по-добре да вземете Тъндър — каза той, когато отиде при Габриел. Знаеше, че конете на лорд Ванбруг са по всяко време на разположение на графинята, и не се притесняваше. Освен това я познаваше от детството й и отдавна бе престанал да се учудва на необичайните й постъпки. Габриел открай време обичаше да излиза сутрин на езда с мъжко седло.
— Може би ще се наложи да го задържа няколко дни, Берт. Сигурен ли сте, че лорд Ванбруг няма да го поиска за себе си?
— Мисля, че няма, милейди. Негово благородие ще иска да изпробва новия скопен жребец.
Габриел кимна доволно.
— Знаете ли в каква посока потегли каретата на лорд Прайд? Имам важна вест за него.
— Кочияшът каза, че отиват в Хемпшир, милейди. Там Негово благородие има имение. Доколкото разбрах, ще минат по пътя за Кроули.
Габриел си представи какво я очакваше и се намръщи.
— Кога тръгнаха?
— Преди половин час, мадам. Каретата беше готова в пет, но Негово благородие слезе едва в пет и половина.
— Разбирам.
Ратайчето изведе в двора оседлания Тъндър и Берт помогна на Габриел да го възседне. Тя се настани удобно на седлото и изчака конярят да нагласи стремената и да върже чантата й отзад. Дори да намираше нещо необичайно в прибързаното тръгване на графинята, без придружител и странно облечена, главният коняр не реагира по никакъв начин. Държеше се така, сякаш това беше една от многото самотни утринни разходки, която щеше да трае само до закуска.
Габриел излезе от двора и препусна по дългата входна алея към пътя за Кроули, който се намираше от лявата й страна. Можеше да мине напряко през полята и след около шест километра да излезе отново на пътя. Точно там започваше тополовата горичка, а тя беше много полезна за онова, което бе намислила. Ако пуснеше Тъндър в галоп през полето, без усилие щеше да настигне доста по-бавната карета.