На устните й заигра дяволита усмивка. Лесно й беше да си представи изненадата на лорд Прайд. Несъмнено, той щеше да се ядоса ужасно, но ако го беше разбрала правилно — а след страстната нощ, която бяха прекарали заедно, със сигурност го разбираше правилно, — той щеше да бъде неустоимо привлечен от необичайния й начин на сближаване.
ПЕТА ГЛАВА
Натаниъл се отпусна на кожената седалка в леката карета и скръсти ръце под гърдите си. Изразът на лицето му беше още по-затворен от обикновено. Нещо в това прибързано, макар и планирано отпътуване му беше неприятно. Приличаше му на бягство — бягство от омагьосващата изкусителка.
При спомена за нея тялото му започваше да вибрира. Ароматът й все още лепнеше по кожата му, вкусът й беше на езика му, а гърленият, необуздан смях отекваше в ушите му. Коя беше тя? Каква беше? С изключение на онова, което му бе разказал Саймън, той не знаеше нищо за Габриел дьо Босер. Познаваше само сладката близост и дълбоката интимност на прекрасното й тяло.
Как беше възможно това? Как беше възможно да познава еротичните тайни на тялото й и да не знае нищо за личността, духа, мотивите, страховете и надеждите на любовницата си?
Смръщил чело, той се опита да събере в едно цяло малкото факти, които знаеше за нея. Ала картината, която се получи, не беше никак ясна. Габриел беше вдовица, според Саймън тъгуваща вдовица, отчаяно търсеща смислено занимание, за да отклони мислите си от тъгата. Обаче жената в леглото му не беше показала дори следа от въздържанието, което можеше да се очаква от тъгуваща вдовица. От друга страна обаче, той също не се беше проявил като опечален вдовец. Неговата болка и разкаяние бяха заседнали толкова дълбоко, че ги усещаше като част от себе си. Въпреки това не го спряха… не попречиха на чувствените ексцеси през нощта.
Габриел беше безумно смела и безогледна, а според разказите на Майлс и Саймън е била такава още като дете. Тя следваше импулсите си и правеше само онова, което иска. Катереше се по диви лози, яздеше като дявол. Но защо? Какво я бе направило такава, каквато беше днес?
Уморен, той потърка очи и си каза, че няма смисъл от подобна мисловна акробатика. Всичко бе свършило. Вече не го интересуваше каква е тя и защо е такава. Вече не искаше да има нищо общо с нея. Саймън щеше да й обясни, че приятелят му никога няма да промени мнението си и да включи жена в мрежата от агенти. Най-добре тя да си потърси друго занимание… и друг любовник.
Такава жена не можеше да остане дълго без любовник.
При тази мисъл изпита чувството, че е захапал лимон. Устата му запари, издаде устни напред, набърчи нос, бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Крайно неприятна мисъл. Ала времето и разстоянието щяха да направят своето. Острите ръбове на спомена щяха да се загладят и възбуждащите образи на чувствените радости, които бяха преживели заедно, щяха да избледнеят с времето.
Натаниъл рязко измени посоката на размишленията си. Трябваше да се обърне към други, много по-важни неща.
Джейк. Трябваше да вземе решение за съдбата на сина си. Беше време да уволни гувернантката и да ангажира на нейно място домашен учител. След две години момчето щеше да отиде в Хароу и трябваше да се подготви добре. Детството, прекарано в обществото на снизходителни бавачки и гувернантки, нямаше да го подготви за суровите условия в училището. А Джейк беше твърде плах и страхлив за своята възраст. Боеше се от всеки кон по-голям от шотландско пони. Не понасяше да гледа как чистят риба или да види зайче в капан. При най-малкия укор затреперваше с цялото си тяло.
И избягваше да общува с баща си.
Защо? Натаниъл се уви в палтото си и вдигна яката, за да се опази от зимния студ. Защо Джейк винаги гледаше баща си с големи, страхливи очи? Защо почти никога не отговаряше свързано на въпросите му, зададени предпазливо и учтиво? Защо гласът му беше само треперещ шепот, когато разговаряше със собствения си баща?
Момчето беше свикнало да се крие зад женски поли — Натаниъл всеки път стигаше до този извод. Друго обяснение не можеше да има. Да, вярно, понякога той се отнасяше зле с малкия, веднъж или два пъти му се скара, нареди Джейк да идва при него в библиотеката преди вечеря, редовно проверяваше напредъка му в учението — но никога не беше направил нещо, с което да предизвика страха на сина си.
За съжаление обаче не беше направил и нищо, за да заслужи любовта му.
Натаниъл побърза да отхвърли тази мисъл. Това нямаше никакво значение. Самият той не беше обичал баща си. В действителност Джилбърт, шестият лорд Прайд, беше студен, недостъпен човек, който управляваше дома и единствения си син с ледена строгост. Натаниъл имаше всички основания да се страхува от него, много повече, отколкото Джейк. Синът дължеше на баща си уважение. Любовта не беше подходящо чувство между баща и син. С дъщерите беше друго. Те не носеха такава отговорност, затова ги възпитаваха с повече емоции. В действителност нежността ги подготвяше за бъдещата им роля на съпруги и майки. Майките глезеха децата си, все едно момичета или момчета, с еднаква любов и нежност, и това беше достатъчно. Между бащата и сина трябваше да има разстояние, а нежността пречеше за запазването му. Обаче Джейк нямаше майка…