Натаниъл изруга полугласно. Винаги беше едно и също. Затвори очи и се опита да заспи. След такава нощ имаше спешна нужда от сън. Не му се вярваше, че Габриел е жена, която обича нежността и мекотата. От друга страна обаче, тя бе загубила родителите си по време на кървавия терор във Франция, жесток като испанската инквизиция…
— Парите или живота, лорд Прайд!
Гласът, изпълнен със смях и подигравка, беше твърде добре познат. Радостта от новата среща го прониза като пламтяща светкавица. Погледът му се плъзна жадно по високата, стройна фигура на гърба на кафявия жребец. Тя стискаше в ръка пистолет, дулото му сочеше кочияша. Прекрасната коса беше скрита под черна качулка, а лицето — под черна полумаска.
— Какво, по дяволите… — изрева лорд Прайд, стреснат от дрямката си. Ала оръжието, което незнайно как се бе озовало в ръката му, не потрепери, погледът му също остана твърд. — Веднага махнете този проклет пистолет!
— О, бъдете сигурен, че няма да дам изстрел по невнимание — засмя се пренебрежително тя. — В това отношение няма от какво да се страхувате, сър.
— Приберете пистолета! — За секунда искрящите от гняв кафяви очи задържаха спокойния поглед на черните, сякаш той искаше само със силата на погледа си да я принуди да му се подчини. Пръстът му остана на спусъка.
Дали щеше да го натисне? Габриел се улови, че обмисля тази възможност със странна вътрешна дистанция. Той бе казал, че не обича игрички, и тя нямаше основания да се съмнява в твърдението му. В момента изражението му със сигурност не беше на човек, склонен към шеги.
С бърз и, както се надяваше, небрежен жест тя пъхна пистолета в колана на бричовете си и отново вдигна рамене.
— Моля за прошка, милорд, но какво, по дяволите, става? — Кочияшът се наведе от капрата, за да види господаря си. — Нападение ли с това или не? Нали знаете, че винаги нося пушка? — И за доказателство размаха грозната си двуцевка.
— О, разбира се, че е нападение — отговори сухо Натаниъл. — Но няма да имаме нужда от твоята двуцевка, Харкин.
Той остави пистолета си на седалката и отвори вратичката на каретата. Ритна с крак шарнира, който държеше стълбичката и сръчно стъпи на горното стъпало. Така застана на същата височина с шията на кафявия жребец.
Преди да осъзнае какво щеше да последва, Габриел бе смъкната от седлото като чувал с картофи и бе хвърлена във вътрешността на каретата.
— Подайте ми чантата и вържете коня отзад — нареди Натаниъл на кочияша. — А после продължете пътя си. След един час трябва да сме в Хоршъм, за да сменим конете.
Той изчака Харкин да отвърже чантата от седлото на Тъндър и да му я подаде. Кочияшът беше свикнал да изпълнява незабавно нарежданията му, без да задава въпроси. Лорд Прайд изискваше от слугите си дискретност и буден ум, но им плащаше добре. Щом бе решил да вземе в каретата си необикновената нападателка, значи имаше своите основания и Харкин не биваше да любопитства.
Натаниъл хвърли чантата на отсрещната седалка, затвори енергично вратичката и се обърна към Габриел, която междувременно се бе разположила удобно на меката тапицерия и дишаше дълбоко.
— Свалете тази смешна маска — заповяда той. — Омръзнаха ми глупавите ви игрички, Габриел.
Наистина изглеждаше гневен. Не, гневен е меко казано, реши Габриел, но поне очите му вече не приличаха на кафяви камъни на дъното на езеро. Те я измерваха с жив, дори страстен поглед, макар че това не беше точно страстта, която тя предпочиташе. Е, не биваше да прекалява с дързостите. Все пак се движеше по тънък лед и всичко, което не беше пълно отстъпление, трябваше да се приема като положителен знак.
Тя смъкна послушно дебелата качулка и развърза шнуровете на маската.
— Защо не искаш да продължим играта, Натаниъл? Едно страстно интермецо без обещания… нима може да ни навреди… на нас или на някой друг? — Тя приглади разрошената си коса и облегна глава на тапицерията, докато го измерваше с изпитателен поглед.
Натаниъл поклати глава. Странно, но не му хрумваше нито една логична причина да каже не. Погледна я и видя поканата, обещанието в очите й, спомни си как беше изпълнила обещанието си снощи и му стана горещо. Тя не беше жена, която можеше да се оценява с обичайните критерии — значи трябваше да се отнася към нея по друг начин.