— От какво те е страх? — попита тя, наведе се и нежно докосна коляното му.
Прониза го желание.
— Не и от теб — отвърна глухо той.
— Много добре. — Тя се усмихна и отново се облегна назад. — Знаеш ли, умирам от глад. Трябва ли да чакаме чак до Хоршъм, преди да закусим?
Натаниъл присви очи.
— Ти си бандитка, Габриел дьо Босер — изрече натъртено той. Седна насреща й и се заслуша във виковете на кочияша и плющенето на камшика.
Габриел реши да приеме сравнението като комплимент и му се усмихна с обичайната си крива усмивка.
Той се наведе, хвана я за наметката и я придърпа към себе си.
— Нямам никакво намерение да закусвам с бандитка. — Устата му завладя нейната в корава целувка. Отвори наметката и я свали от раменете й. Ръцете му обхванаха пълните гърди под бялата ленена риза и зърната им моментално щръкнаха.
— Безсрамна, похотлива бандитка — пошепна той. — Веднага свали проклетите мъжки дрехи!
— О, но тук е много студено — възрази тя с коварна усмивка.
— Така ти се пада. — Той се облегна назад и скръсти ръце под гърдите. — Няма да се покажа пред хората с такова безсрамно същество. Ако искаш закуска, първо трябва да свалиш мъжките дрехи.
— О! Е, добре, щом трябва… — отвърна сладко тя, разкопча ризата си и я измъкна от колана на панталона.
Натаниъл се пресегна и с бързо движение й взе пистолета.
— Това вече няма да ти е нужно. — Огледа оръжието с поглед на познавач и се намръщи. То не беше играчка, въпреки че беше малко и с фин обков от слонова кост. Провери дали е заредено и се обърна сърдито към нея: — Защо носиш готов за стрелба пистолет?
— Човек никога не знае дали няма да му потрябва — отвърна Габриел, смъкна панталона си до хълбоците и се надигна, за да го изуе. Пълните й гърди се залюляха примамливо. Останала съвсем гола, тя се настани удобно на седалката на друсащата се карета и тъмночервената коса се разпиля на разкошни къдрици по раменете й. Дългите й крака се опряха в неговите.
Даже монах не би устоял на прелестите й, каза си мрачно Натаниъл и протегна ръце. Привлече я между коленете си и се наслади на допира на топлата кожа. Тази жена беше гореща като печка въпреки зимното утро и неотоплената карета.
— Пак ли искаш да ти се подчиня? — попита сладко тя и вдигна високо изписаните си вежди. — При тези обстоятелства това е още по-голямо предизвикателство.
— Никога не съм се страхувал от предизвикателствата — отвърна Натаниъл и отвори панталона си. А и вече знам отлично какво е твоето отношение към тях.
Твърдият, пулсиращ член щръкна между бедрата й. Габриел се усмихна и попипа главичката, после се подчини на натиска на ръцете му, отпусна се в скута му и го пое дълбоко в себе си.
— О… — пошепна задавено тя. — Защо те чувствам толкова добре и ми е толкова хубаво?
— И с мен е същото — отвърна глухо той и затвори очи.
Каретата пропадна в една дупка на пътя и Натаниъл здраво заби пръсти в твърдата плът на хълбоците й. Друсането на каретата постепенно се сля с ритъма на телата им. Габриел се движеше стремително върху него, извиваше се и стенеше, а той непрекъснато повдигаше хълбоците си, за да навлезе още по-дълбоко в нея.
— Четох някъде, че казаците се любели с жените си върху галопиращи коне — пошепна Габриел и нежно плъзна устни по неговите. — Може би някой път ще изпробваме и това…
Натаниъл простена задавено.
— Как мислиш, колко ще издържа на това темпо, жено?
— До края на вечността — отговори гърлено тя.
— Твоята вяра в мен е трогателна. — Той се засмя и я обгърна още по-здраво, за да я предпази от друсането на каретата. Усети силните тръпки в утробата й и разбра, че върхът наближава. Това го изпълни с ново блаженство.
Габриел пое шумно въздух, главата й падна назад и разкри съвършената й бяла шия. Натаниъл се заби дълбоко в нея и я притисна силно към себе си, когато плътта й се стегна около неговата. Тя политна към него с блажена въздишка, опря чело в косата му и той я държа нежно, докато самият той достигна върха на удоволствието. В тялото му се разпространи усещане на пълно доволство и той се отпусна назад, докато каретата продължаваше да трополи по неравния път.
— Божичко, мисля, че минаваме през някакво село! — изписка тихо Габриел, когато случайно хвърли поглед към прозореца. — Мислиш ли, че някой може да ни види?
— Сега остава да ми кажеш, че те е грижа какво ще си помислят хората! — Натаниъл се засмя безгрижно и тя го погледна учудено. Самият той не помнеше кога за последен път се е смял така свободно, с такава снизходителност към ближния. В този миг му стана ясно, че истинската изкусителна сила на Габриел дьо Босер беше тъкмо в способността й да събуди в него това чувство.